IX
Напуснах къщата, усещайки, че мисис Катърик ми бе помогнала да направя една крачка напред пряко волята си. Преди да стигна до завоя, който извеждаше от площада, вниманието ми бе неочаквано привлечено от шума на затваряща се врата.
Обърнах се и видях един дребен човечец, облечен в черно, да стои на стъпалата на къщата, която, доколкото можех да преценя, се намираше до жилището на мисис Катърик. Човекът въобще не се поколеба накъде да тръгне — приближаваше бързо към завоя, където бях спрял. Разпознах го — това бе служителят от адвокатската кантора, който бе вървял пред мен при посещението ми в Блакуотър Парк и се бе опитал да ме предизвика към кавга, когато го попитах дали мога да разгледам къщата.
Останах на мястото си, за да разбера дали иска да ме доближи и да ме заговори. За моя изненада той отмина бързо, без да каже дума, без дори да ме погледне. Това бе в такъв разрез с действията, които имах основание да очаквам от негова страна, че аз пък реших да не го изпускам от очи и да се опитам да разбера с какви поръчения е натоварен сега. Без да се тревожа дали ме вижда, или не, тръгнах след него. Той не се обърна нито веднъж и ме отведе направо на гарата.
Влакът щеше да потегли и двама-трима закъснели пътници се бяха скупчили пред малкото гише, през което се издаваха билетите. Присъединих се към тях и чух ясно, че служителят от адвокатската кантора иска билет за Блакуотър. Преди да си тръгна, се уверих, че наистина отпътува с влака.
Само по един начин можех да тълкувам току-що видяното и чутото. Напълно сигурен бях, че човекът излезе от къща в съседство с жилището на мисис Катърик. Вероятно там се е бил настанил като наемател по нареждане на сър Пърсивъл, който очакваше, че рано или късно моите разследвания ще ме накарат да се свържа с мисис Катърик. Несъмнено ме е видял как влизам и излизам и бе отпътувал с първия влак, за да предаде съобщението си в Блакуотър Парк, където сър Пърсивъл вероятно бе отседнал (предполагах, че той очевидно знаеше за моите действия), за да ме причаква, ако се върна в Хампшър. По всичко личеше, че не оставаше много време до деня, когато двамата щяхме да се срещнем.
Какъвто и обрат да бе предопределен на събитията, аз бях решил да следвам целта си докрая, без да се спирам или да се обръщам заради сър Пърсивъл или който и да е друг. Голямата отговорност, която ми тежеше неимоверно в Лондон — отговорността да ръководя, и най-незначителните си действия така, че да предотвратя всяка зла случайност да бъде открито Лориното убежище, — не съществуваше тук в Хампшър. Можех да се движа спокойно из Уелмингам и извън него, а ако от непредвидливост пропуснех да взема някакви предпазни мерки, непосредствените последствия поне щяха да бъдат насочени само срещу мен.
Когато напуснах гарата, зимната вечер бе вече настъпила. Едва ли щях да имам голяма полза, ако продължех разследванията си след мръкнало в това непознато място. Поради това се отправих към най-близкия хотел, поръчах си вечеря и наех стая за нощта. След туй писах на Мариан, за да й съобщя, че съм жив и здрав и че имам някакви перспективи за успех. Преди да замина, й бях дал указание да адресира първото си писмо до мен (писмото, което очаквах да получа на следната утрин) до „Пощата, Уелмингам“ и сега я помолих да изпрати и второто си писмо на същия адрес. Можех да го получа без затруднения, като пиша на пощенския началник, ако случайно не съм в града, когато то пристигне.
Столовата на хотела, когато вечерята напредна, остана безлюдна. Можех да размишлявам върху това, което бях извършил този следобед необезпокояван, сякаш бях у дома си. Преди да си легна, внимателно обмислих необичайния си разговор с мисис Катърик и без бързане потвърдих заключенията, които бях направил припряно в първата половина на деня.
Канцеларията при църквата на Стария Уелмингам бе изходната точка, където бавно се върнаха разсъжденията ми след всичко, което бях чул мисис Катърик да казва и я бях видял да върши.
Когато мисис Клемънтс спомена за първи път пред мен за църковната канцелария, реших, че това е най-странното място, което сър Пърсивъл е могъл да избере за своите тайни срещи с жената на псалта. Именно под влияние на това впечатление, а не по друга причина, споменах най-преднамерено пред мисис Катърик „църковната канцелария“ — това бе една от по-незначителните подробности в историята, която забелязах, докато говорех. Готов бях да чуя объркан или ядосан отговор, но пълният ужас, който я обхвана при тези думи, ме изненада невероятно. Отдавна свързвах тайната на сър Пърсивъл с прикриването на сериозно престъпление, за което мисис Катърик знае, но по-нататък от това не бях стигнал. Сега пристъпът на ужас, обхванал жената, свързваше престъплението пряко или косвено с църковната канцелария и ме убеждаваше, че тя не е била само негова свидетелка, а извън всякакво съмнение и съучастничка.