В какво се е състояло престъплението? Всичко сочеше, че освен опасността в него е имало и нещо низко, защото иначе мисис Катърик не би повторила собствените ми думи за положението и властта на сър Пърсивъл с явното презрение, което отчетливо изрази. В такъв случай това бе долно и опасно престъпление, в което тя имаше дял и което бе свързано е църковната канцелария.
Следващото съображение, което трябваше да разгледам, ме придвижи още една крачка напред. Неприкритата ненавист на мисис Катърик към сър Пърсивъл явно бе насочена и към майка му. Тя бе споменала с горчив сарказъм изтъкнатия род, от който той произхождаше „особено по майчина линия“. Що значеше това? За него можеше да има само две обяснения. Или майка му не е била родена аристократка, или репутацията й е била накърнена от някакво скрито петно, за което мисис Катърик и сър Пърсивъл са знаели. Можех да проверя първото обяснение, като погледна брачния регистър и по този начин открия моминското й име и родословието й, преди да продължа по-нататък.
От друга страна, ако второто предположение бе вярното, какво би могло да накърни репутацията й? Спомняйки си разказаното от Мариан за бащата и майката на сър Пърсивъл и за подозрително изолирания от обществото живот, който са водили двамата, сега се запитах възможно ли бе майка му въобще да не се е омъжвала. Тук отново брачният регистър можеше да ми покаже дали това подозрение се основава на някаква истина. Но къде можех да го намеря? В този момент се върнах отново към направените вече заключения и по пътя на същата логика, която ме доведе до мястото на скритото престъпление, реших, че регистърът също се намира в канцеларията на църквата в Стария Уелмингам.
Това бяха резултатите от разговора ми с мисис Катърик — това бяха различни съображения, сочещи настоятелно към едно място, което „определи посоката на действията ми през следващия ден.
Утринта бе облачна и свъсена, но не валеше дъжд. Оставих чантата си в хотела и след като разпитах за пътя, отправих се пеша към църквата на Стария Уелмингам.
Разстоянието беше повече от две мили по нанагорнище. На върха на хълма се издигаше църквата — стара, похабена от годините сграда, с тежки подпори отстрани и тромава, квадратна кула отпред. Канцеларията бе залепена за гърба й и, изглежда, бе строена по същото време. Около сградата тук-там се виждаха останките от селото, където някога бе обитавал съпругът на мисис Клемънтс и чиито жители отдавна го бяха напуснали, преселвайки се в новия град. Една част от празните къщи бяха съборени до външните им стени, други бяха оставени на разрухата на годините, а в някои все още живееха хора, очевидно от най-бедните прослойки. Гледката бе печална и все пак въпреки развалините не колкото съвременния град, който току-що бях напуснал. Тук погледът можеше да се отпусне сред кафявия, разлюлян от вятъра кръгозор на околните нивя — дърветата, макар и голи, нарушаваха монотонността на гледката и подсказваха на душата, че лятото и неговите цветове все пак ще дойдат.
Като излязох откъм задната част на църквата и тръгнах покрай някои от съборените къщички, търсейки човек, който да ме упъти към псалта, видях как двама мъже надничат иззад една стена към мен. По-високият от тях — як мъжага, облечен като лесничей, ми беше непознат. Другият бе един от мъжете, проследили ме в Лондон, когато излязох от кантората на мистър Кърл. Тогава специално го загледах и сега бях сигурен, че не греша в предположението си.
Нито той, нито спътникът му се опитаха да ме заговорят. Държаха се на почетно разстояние, но поводът за присъствието им в района на църквата бе повече от ясен. Бе точно тъй, както се бях досетил — сър Пърсивъл вече се бе подготвил за мен. Предната вечер са му съобщили за посещението ми при мисис Катърик и тези двамата бяха поставени на стража около църквата в очакване да се появя в Стария Уелмингам. Ако исках допълнително доказателство, че най-сетне разследванията ми са се насочили правилно, предприетият план за моето следене ми ги достави.
Отдалечих се от църквата, докато стигнах до една от обитаваните къщи с малка зеленчукова градина до нея, където работеше някакъв човек. Той ме упъти към жилището на псалта, което се намираше малко по-нататък, на края на изоставеното село. Той си беше у дома и тъкмо си обличаше балтона. Това бе един жизнерадостен, непринуден възрастен човек, който говореше високо и имаше много ниско мнение (както скоро открих) за мястото, където живееше, и едно щастливо чувство на превъзходство спрямо съседите си поради факта, че някога бе ходил в Лондон.