— Хубаво е, че дойдохте раничко, сър — каза старецът, когато му съобщих целта на посещението си. — Трябваше да изляза още преди десет минути. Енорийски дела, сър, а доста път трябва да измина, докато ги приключа, като се има пред вид и възрастта ми. Но слава богу, краката все още ме държат. Докато човек не се откаже от краката си, има хляб в него. Не мислите ли и вие така, сър?
Докато говореше, той взе ключовете си от една кука зад огнището и заключи вратата на къщичката си зад нас.
— У дома няма никой, който да се грижи за домакинството ми — заяви псалтът, явно щастлив, че е освободен от всякакво семейно бреме. — Жена ми е там, в църковното гробище, а децата се изпожениха. Ужасно място, нали, сър? Но енорията е голяма — не всеки би могъл да се оправи като мен с работата. Трябва да е учил човек, пък аз съм дал своето, че и отгоре. Мога да говоря на чист английски език като кралицата (господ да я благослови), а това е къде-къде повече, отколкото мнозина тук знаят. Вие сте от Лондон, предполагам, сър? Бях в Лондон преди двадесет и пет години. Е и какво ново има там сега, ако обичате да ми кажете?
Бъбрейки тъй, той ме поведе обратно към канцеларията. Огледах се, за да видя дали двамата шпиони са все още наблизо. Никъде не ги забелязах. След като бяха разбрали, че отивам при псалта, те сигурно се бяха скрили, за да могат свободно да следят следващите ми действия.
Вратата на църковната канцелария беше от здрав, стар дъб, обкована с големи гвоздеи, и псалтът мушна тежкия ключ на мястото му с вида на човек, който знае, че му предстои нещо трудно и не си вярва напълно, че ще успее да го извърши.
— Принуден съм да ви въведа оттук, сър — поясни той, — защото вратата на канцеларията откъм църквата е залостена. Иначе бихме могли да минем през църквата. Ама че проклета ключалка! Бива си я за врата на затвор — колко пъти е запъвала, ако знаете, и трябва да се смени с нова. Най-малко петдесет пъти съм го казвал на църковния настоятел. А той все «Ще видя» и ей го на — нищо не прави. Ах, загубено място е туй. Не е като Лондон, нали, сър? Бог да в поживи, а ние тук всички сме заспали. Не сме в крак с времето.
След като повъртя насам-натам ключа, тежката ключалка поддаде и той отвори вратата. Канцеларията бе по-голяма, отколкото предполагах, съдейки само отвън. Беше мрачна, плесенясала, тъжна стара стая със скосен гредоред. По протежение на две от стените й, по-близките до вътрешността на църквата, бяха вградени тежки дървени шкафове с рафтове, проядени от червеите и грохнали от старост. В единия от ъглите на тези шкафове висяха няколко църковни столи, щръкнали в краищата като някаква непривична драперия. Под столите на пода се намираха три сандъка с полуотворени капаци и от всичките им пукнатини и цепнатини стърчеше слама. Зад тях в един ъгъл имаше куп прашясала хартия, част от нея беше голяма и навита на рула като архитектурни планове, другата беше небрежно струпана като документи или писма. Стаята някога се е осветявала от странично прозорче, зазидано сега и заменено от малък стъклен отвор на тавана. Атмосферата бе тежка и душна, станала още по-подтискаща от затварянето на вратата, която водеше към църквата. Тази врата също бе от здрав дъб и бе залостена отгоре и отдолу.
— Можеше да бъде по-подреденичко, нали, сър? — заяви жизнерадостният псалт. — Но когато човек е на такова загубено място, какво може да направи? Ами да, я вижте само тия сандъци. Тъй си седят от една година, че може и повече да е, и чакат да ги изпратим в Лондон; ей ги на, само правят боклук и ще си останат тук, докато ги държат пироните. Ще ви кажа нещо, сър. Както споменах вече, това не е Лондон. Тук всички сме заспали. Бог да ви поживи, не сме в крак а времето ние!
— Какво има в сандъците? — попитах аз.
— Части от дърворезбата на амвона, икони от олтара и от галерията, където е органът — поясни псалтът. — Образите на дванадесетте апостоли върху дърво и ни един не е запазен. Всичките са изпотрошени, надупчени от дървоядите, а в краищата направо се разпадат. Крехки са като порцелан, сър, а са стари колкото църквата, ако не и по-стари от нея.
— А защо щяхте да ги изпращате в Лондон? За реставрация ли?
— Точно тъй, сър — за реставрация, а на тези, които са напълно повредени, трябваше да се направят копия. Но ей на, бог да ви поживи, парите не стигнаха и сега чакат нови волни пожертвувания, ама няма кой да ги направи. Тая работа стана преди една година, сър. Шестима джентълмени се събраха на вечеря в хотела на новия град. Държаха речи, взеха решения, подписаха се под тях и напечатаха хиляди листовки. Хубави листовки, сър, изписани в готически шрифт с червено мастило, в които се казваше, че е срамота да не се ремонтира църквата и да не се реставрират резбите и така нататък. Ей ги на листовките, дето не можахме да ги раздадем, и плановете на архитектите със сметките, и цялата кореспонденция, заради която всички се изпокараха и накрая споровете свършиха там в ъгъла зад сандъците. Отначало капна някоя и друга пара, но може ли човек да очаква нещо добро извън Лондон? Стигна колкото да опаковаме изпочупените резби, да платим за плановете, на печатаря и толкоз — ни пени повече не остана. Седят си там нещата, както вече ви казах. Няма къде другаде да ги държим — никой в навия град не го е грижа за нас. Загубено място е туй, а ей на и канцеларията е цялата наопаки — и кой да помогне, питам аз?