Нетърпението ми да видя регистъра ме накара да не поощря бъбривостта на стареца. Съгласих се, че никой не би помогнал да се оправи бъркотията на църковната канцелария, и след това предложих без повече бавене да пристъпим към нашата работа.
— Аа, брачният регистър, да — каза псалтът, като извади малка връзка ключове от джоба си. — Много ли назад ще търсите, сър?
Мариан ми бе съобщила възрастта на сър Пърсивъл, когато говорихме за годежа му с Лора. Тогава ми бе казала, че е на четиридесет и пет години. Изчислявайки назад, като включих и изтеклата междувременно година, открих, че трябва да е роден през 1804-а и че мога спокойно да започна преглеждането на регистъра от тази дата.
— Искам да започна с 1804 година — казах аз.
— А оттам накъде, сър — попита псалтът. — Напред или назад?
— От 1804 година назад.
Той отвори вратата на един от шкафовете — този, от чиято страна бяха окачени столите — и извади голям том, подвързан с омазнена кафява кожа. Поразих се от несигурното място, където се пазеше регистърът. Вратата на шкафа бе изкривена и напукана от годините, а ключалката му беше съвсем малка и обикновена. Бих могъл лесно да я отворя с бастуна, който държал в ръката си.
— Смятате ли, че това е достатъчно надеждно място за съхранението на регистъра? — запитах аз. — Такава важна книга би трябвало да бъде защитена с по-добра ключалка и внимателно пазена в железен сейф.
— Хм, колко странно! — възкликна псалтът, като затвори книгата точно след като я беше отворил и плесна весело с ръка по корицата й. — Точно същото казваше старият ми господар преди много, много години, когато бях младеж. «Защо регистърът»(имайки пред вид точно този регистър, който е под ръката ми) не се пази в железен сейф?“ Най-малко сто пъти ми го е казвал. На времето той беше адвокат, сър, но изпълняваше също и длъжността на псалт към църковната канцелария. Фин, сърдечен стар джентълмен, такива като него няма много. Докато беше жив, държеше копие от тази книга в кантората си в Ноулсбъри и най-редовно го пращаше тук, за да се впишат новите данни. Може и да не повярвате, но той си имаше определени дни — един-два пъти на всяко тримесечие, и идваше сам тук в църквата на бялото си старо пони, за да провери със собствените си очи и ръце дали всичко е вярно. „Откъде мога да знам — обичаше да казва той, — че някой няма да открадне или да унищожи регистъра от тази канцелария? Защо не се съхранява в железен сейф? Защо не мога да накарам другите да бъдат внимателни като мен? Някой ден ще се случи нещо и когато регистърът изчезне, енорията ще оцени стойността на моето копие.“ След това си смръкваше от енфието и се оглеждаше самоуверено като лорд. Ах, трудно могат да се намерят сега хора, които да вършат работата си, както той я вършеше. Човек може и в Лондон да иде и пак да не намери такъв. Коя година казахте, сър? Хиляда осемстотин и коя?
— Хиляда осемстотин и четвърта — отговорих аз, решавайки да не давам повече възможност на стареца да бъбри, докато не приключа с разглеждането на регистъра.
Псалтът си сложи очилата и започна да разгръща страниците, като най-внимателно плюнчеше палеца и показалеца си на всяка трета страница.
— Ето, сър — каза той, като отново шляпна весело отворената книга. — Ето годината, която ви интересува.
Тъй като не знаех в кой месец е роден сър Пърсивъл, започнах отзад напред. Регистърът беше от стария вид. Всички данни бяха вписани на ръка, като помежду си бяха отделени с мастилена линия от единия до другия край на страницата.
Стигнах до началото на 1804 година, без да срещна регистрацията на брака, и после продължих нататък — декември 1803, ноември, октомври…
Не! Започнах да разлиствам страниците от септември. И там открих търсеното. Погледнах внимателно вписаните данни. Те се намираха най-долу на страницата и поради липса на място бяха сбити, в сравнение с останалите брачни регистрации. Предходната привлече вниманието ми с обстоятелството, че малкото име на младоженеца беше като моето. А следващата регистрация, с която започваше новата страница, се отличаваше с голямото си място, тъй като бяха вписани едновременно браковете на двама братя. Регистрацията на брака на сър Феликс Глайд не се открояваше с нищо освен с тясното пространство, на което беше сбита в дъното на страницата. Сведението за съпругата му бе обичайното за такива случаи. За нея бе писано: „Сесилия Джейнс Елстър, живееща в Парк Вю Котиджис, Ноулсбъри, единствена дъщеря на Патрик Елстър, родом от Бат.“