Записах тези данни в бележника си, изпълнен с несигурност и разочарование за това, което трябваше да правя оттук нататък. Въобразявал си бях, че тайната е вече в ръцете ми, а сега тя изглеждаше по-недостижима от всякога.
Какви догадки за някаква необяснима тайна можеха да се направят от посещението ми в църковната канцелария? Не виждах никакви. Бележех ли някакъв напредък по откриването на подозираното петно в репутацията на майката на сър Пърсивъл? Фактът, в който се бях уверил, оправдаваше репутацията й. Пред мен се откриваше безконечната перспектива на нови съмнения, нови трудности, нови протакания. Какво да правя сега? Единственият непосредствен ход изглеждаше следният: да започна разследвания за „мис Елстър от Ноулсбъри“ с надеждата, че ще се придвижа напред към главната си цел, откривайки преди това тайната за ненавистта на мисис Катърик към майката на сър Пърсивъл.
— Намерихте ли туй, що търсехте, сър? — запита псалтът, когато затворих регистъра.
— Да — отговорих му, — но ми остават да направя все още някои проучвания. Предполагам, че свещеникът, който е извършвал богослуженията през 1803 година, не е вече между живите.
— Не, сър, не е. Той починал три или четири години преди аз да дойда тук, а това беше през 27-а. Получих това място, сър — продължи моят бъбрив стар приятел, — чрез псалта, който го напусна преди мен. Казват, че бил прокуден от дом и родина от съпругата му, а тя все още живее тук в новия град. Самият аз не зная кое е право и кое криво в тая история — знам само, че получих мястото. Мистър Уансбъро ми помогна за тая служба — синът на моя стар господар, за когото ви разправях. Не сте срещали такъв непринуден, приятен джентълмен — ходи на лов, занимава се с кучетата си и тъй нататък. Той е член на енорийския съвет сега, както едно време баща му.
— Не ми ли казахте, че бившият ви господар е живял в Ноулсбъри? — запитах аз, припомняйки си дългата история за изрядния джентълмен от старата школа, с която моят бъбрив приятел ме бе изтощил, преди да ми отвори регистъра.
— Тъй, точно тъй, сър — отговори псалтът. — Старият мистър Уансбъро живееше в Ноулсбъри и младият мистър Уансбъро също живее там.
— Казахте, че е член на енорийския съвет и отговаря за църковната канцелария, както баща му преди него. Не ми е съвсем ясно какво означава това?
— Наистина ли, сър? А пък сте от Лондон! Всяка енорийска църква определя един от членовете на съвета си да наблюдава църковната канцелария, като освен това е назначен и псалт. Псалтът е човек като мен (като се изключи фактът, че съм по-учен от мнозина от тях, макар и да не се хваля с това.) А наблюдателят на канцеларията обикновено е пост, който се дава на адвокатите, защото, ако има да се върши някаква работа, те са най-вече хората, които могат да я свършат. И в Лондон е така. Всяка енорийска църква си има наблюдател за канцеларията — можете да ми повярвате — и той непременно е адвокат.
— В такъв случай младият мистър Уансбъро е адвокат?
— Разбира се, сър — адвокат на Хай Стрийт в Ноулсбъри, в старата кантора на баща му. Колко пъти съм я мел и току ще видя стария господин, подкарал в тръс бялото си пони, тръгнал по работа, но пак имаше време да гледа наляво и надясно и всички го поздравяваха! Бог да ви поживи, известна личност беше той! Би преуспял и в Лондон!
— Далеч ли е оттук до Ноулсбъри?
— Не е близко, сър — заяви псалтът с тази преувеличена представа за разстоянията и трудностите, свързани с придвижването от едно място до друго, които са типични за всички провинциалисти. — Около пет мили, сигурен съм!
Все още беше рано преди обяд. Разполагах с достатъчно време, за да отида до Ноулсбъри и да се върна обратно в Уелмингам; и вероятно нямаше друг човек в града освен местния адвокат, който да може да ми даде сведения за личността и положението на майката на сър Пърсивъл преди брака й. Решавайки да тръгна незабавно пеша за Ноулсбъри, аз излязох от църковната канцелария.