Мистър Уансбъро беше в кантората си, когато го потърсих. Той беше добродушен, червендалест веселяк, който приличаше по-скоро на земевладелец, отколкото на адвокат и, изглежда, искането ми му се видя не само изненадващо, но и забавно. Чувал бе за направеното от баща му копие на регистъра, но дори не го бе виждал. То не бе трябвало никога никому и несъмнено можело да се намери в трезора сред другите документи, които не били пипани след смъртта на баща му.
Колко жалко (каза мистър Уансбъро), че старият джентълмен не бил жив, за да види, че най-сетне някой има нужда от скъпоценното му копие. Това щяло с още по-голяма сила да го накара да продължи любимото си занимание. Как тъй съм разбрал за копието? Дали някой от града ми е казал?
Отклоних въпроса, доколкото ми бе възможно. На този етап от разследването бе доста трудно да бъда напълно предпазлив, но същевременно сметнах, че е по-добре да не съобщавам предварително на мистър Уансбъро, че вече съм видял оригиналния регистър. Ето защо обясних, че съм натоварен с едно семейно проучване, при което пестенето на време е от голямо значение. Силно желаех още същия ден да изпратя известни данни в Лондон и един поглед в копието (след като, разбира се, заплатя необходимата такса) би могъл да ми предостави това, което търсех, и да ми спести отиването до Стария Уелмингам. Сетне добавих, че ако ми потрябва дубликат от оригиналния регистър, ще се обърна към кантората на мистър Уансбъро да ми издаде документа.
След това обяснение копието ми бе предоставено без всякакви възражения. Един чиновник бе изпратен в трезора и след като се позабави малко, се върна с тома. Той бе точно толкова голям, колкото оригинала в църковната канцелария с тази разлика, че бе много по-красиво подвързан. Взех го и седнах на едно свободно бюро. Ръцете ми трепереха, главата ми гореше; почувствувах, че е необходимо да скрия, доколкото мога, вълнението си от хората, които бяха в стаята, преди да отворя книгата.
На първата страница, на която най-напред обърнах, се различаваха няколко реда, написани с избеляло вече мастило. Те съдържаха следното:
„Копие от брачния регистър на уелмингамската енорийска църква. Заведено по мое нареждане и след топа сравнявано с оригинала при вписването на всички нови данни от самия мен. (Подпис) Робърт Уансбъро, член на енорийския съвет — наблюдател на църковната канцелария“.
Под тази бележка с друг почерк бе добавено: „Включващо регистрациите от 1 януари 1800 година до 30 юли 1815 година“.
Отгърнах на месец септември 1803-а. Открих брака на мъжа, чието малко име беше като моето. Открих двойната регистрация за браковете на двамата братя. И между тези данни на дъното на страницата…
Нищо! Ни следа от регистрацията в църковния том, удостоверяваща брака на сър Феликс Глайд и Сесилия Джейн Елстър!
Сърцето ми подскочи и заби, сякаш щеше да ме задуши. Погледнах отново — страхувах се да повярвам на собствените си очи. Не! Нямаше съмнение. Бракът не беше регистриран. Данните в копието бяха вписани точно на същите места на страницата, както и данните от оригинала. Последната регистрация на едната страница беше за брака на мъжа с моето малко име. Под нея имаше празно място — оставено очевидно защото е било твърде малко, за да се впишат браковете на двамата братя, които в копието, както и в оригинала, заемаха горната част на следващата страница. Това празно място казваше всичко. То е останало така в църковния регистър от 1803 година (когато бракосъчетанията са били извършени и вписани и в копието) до 1827 година, когато сър Пърсивъл се е появил в Стария Уелмингам. Тук, в Ноулсбъри, съществуваше възможността да се подправи копието, а там, в Стария Уелмингам, бе извършена фалшификацията в църковния регистър.
Главата ми се замая; хванах се за бюрото, за да не падна. От всички минали през ума ми подозрения по отношение На този готов на всичко човек нито едно не е било близко до истината. Мисълта, че той въобще не е сър Пърсивъл Глайд и че няма по-големи претенции към баронетството и Блакуотър Парк от най-бедния селяк, който работи в земите му, не ми бе хрумвала ни веднъж. В един момент бях предположил, че може би е бащата на Ан Катърик; в друг, че може би е бил съпруг на Ан Катърик; престъплението, за което той наистина бе отговорен от началото до края, бе останало извън обсега и на най-смелите полети на въображението ми.