Двамината затичаха след мен. Те бяха добри бегачи; пътят бе гладък и равен и през първите пет минути или повече усещах, че могат да ме догонят. Рисковано беше да се тича дълго в мрака. Едвам различавах тъмната черна линия на плетовете от двете ми страни и можех да се просна при най-незначителното препятствие, изпречило се на пътя ми. Скоро усетих, че земята се променя — при един завой слизаше надолу и след това отново се издигаше. По нанадолнището мъжете почти ме настигнаха, но нагоре аз започнах да увеличавам разстоянието помежду ни. Бързият, ритмичен тропот на краката им се чуваше все по-приглушено и по звука пресметнах, че имам достатъчно преднина, за да хвана през нивите и те да ме отминат в тъмнината. Отклонявайки се по пътечката за пешеходци, аз се насочих към първата пролука, която по-скоро усетих, отколкото видях в плета. Оказа се, че портичката е затворена. Прескочих и озовавайки се в една нива, закрачих напряко през нея с гръб към пътя. Чух как мъжете минаха покрай портичката, все още тичайки, а подир минута единият извика на другия да се върне. Сега вече бе без значение какво ще правят. Не ме виждаха и не ме чуваха. Продължих все така през нивата и когато стигнах другия й край, спрях се за минута да си поема дъх.
Немислимо бе да изляза отново на пътя, но въпреки всичко бях твърдо решен да стигна тази вечер до Стария Уелмингам. Нямаше нито луна, нито звезди, за да ми сочат пътя. Знаех само, че излизайки от Ноулсбъри, вятърът и дъждът идеха откъм гърба ми и ако продължавах да вървя тъй, че да ги усещам в гърба си, най-малкото щях да бъда сигурен, че не се движа в погрешна посока.
Следвайки този план, продължих през полята — без да срещам други препятствия освен плетове, ями и гъсталаци, които от време на време ме заставяха да изменям за малко посоката, — докато се озовах на някакво хълмче, спускащо се стръмно надолу. Смъкнах се, проврях се през един плет и излязох на някаква пътечка. Тъй като, напускайки пътя, бях завил надясно, сега свих вляво, като по този начин се надявах да изляза по посоката, от която се бях отклонил. След като вървях десетина минути по калната криволичеща пътека, видях една селска къща, чийто прозорец светеше. Градинската й порта бе пред мен и веднага влязох, за да попитам за пътя.
Преди да успея да почукам, вратата ненадейно се отвори и някакъв мъж излезе тичешком от нея със запален фенер в ръката. Той се спря и го вдигна, за да ме огледа. И двамата се стреснахме, когато се видяхме. Скитанията ми ме бяха извели в покрайнините на селото откъм долната му страна. Отново бях в Стария Уелмингам и човекът с фенера не бе друг, а именно моят познат от сутринта — енорийският псалт.
Държането му ми се стори твърде променено през промеждутъка от последната ни среща. Той изглеждаше объркан, румените му бузи бяха силно зачервени и първите думи, които изрече, бяха съвсем неясни за мен.
— Къде са ключовете? — попита той. — Вие ли ги взехте?
— Какви ключове? — повторих аз. — Току-що идвам от Ноулсбъри. За какви ключове говорите?
— Ключовете от църковната канцелария. Бог да ни е на помощ, какво ще правя? Ключовете изчезнаха! Чувате ли? — извика старецът, като от вълнение започна да размахва срещу мен фенера. — Ключовете изчезнаха.
— Как? Кога? Кой може да ги е взел?
— Не знам — каза псалтът, като се взираше обезумял в мрака. — Тъкмо се прибрах. Сутринта ви казах, че ми предстои дълъг ден. Заключих вратата и затворих прозореца. А сега е отворен. Прозорецът е отворен. Вижте! Някой е влязъл и е взел ключовете.
Той се обърна към прозореца, за да ми покаже, че зее широко. Вратичката на фенера се отвори, докато той го клатеше, и вятърът изгаси свещта.
— Вземете друга светлина — казах аз — и да отидем в канцеларията. Бързо, бързо!
Поведох го припряно към къщата. Подлостта, която имах пълно основание да очаквам, подлостта, която можеше да ме лиши от всички спечелени преимущества, може би вече се извършваше в този момент. Нетърпението ми да отида в църквата бе толкова голямо, че не можех да стоя в къщата, докато псалтът запали отново фенера, и тръгнах през градината към пътеката.
Преди да бях извървял и десет крачки, един мъж се приближи откъм църквата. Не можах да видя лицето му, но гласът му ми беше напълно непознат.
— Извинете, сър Пърсивъл… — започна той.
Спрях го, преди да може да каже нещо друго.
— Грешите поради мрака — казах му. — Аз не съм сър Пърсивъл.
Мъжът тутакси се отдръпна.
— Помислих, че е господарят ми — промърмори той объркано и колебливо.