— Очаквали сте да срещнете тук господаря си?
— Казано ми бе да чакам на пътеката.
След тези думи той тръгна обратно натам, откъдето бе дошъл. Погледнах към къщичката и видях, че псалтът излиза със запаления наново фенер. Хванах стареца под ръка, за да му помагам да вървим по-бързо. Ускорихме крачките си и минахме покрай човека, който ме бе заговорил. Доколкото виждах на светлината на фенера, той беше лакей.
— Кой е този? — прошепна псалтът. — Дали не знае нещо за ключовете?
— Няма да се спираме да го питаме. Ще идем най-напред в канцеларията.
Църквата не се виждаше дори и денем, преди да се стигне краят на пътеката. Когато изкачвахме височинната, която водеше към сградата, едно от селските деца — момченце — се приближи към нас, привлечено от светлината, и позна псалта.
— Ще ви кажа нещо, мистър — каза момчето, като задърпа палтото на псалта, — ей там, има някой в църквата. Чух го да отключва вратата — чух го да пали с кибрит.
Псалтът се разтрепера и се отпусна с цялата си тежест на мен.
— Хайде, хайде — насърчих го аз. — Не сме закъснели. Който и да е, ще го заловим. Дръжте фенера и ме следвайте колкото се може по-бързо.
Изкачихме хълмчето. Тъмният силует на църковната кула бе първото, което различих на фона на нощното небе. Завивайки, за да тръгна към канцеларията, чух зад себе си тежки стъпки. Слугата се бе изкачил към църквата подире ни.
— Не искам да ви сторя нищо лошо — каза той, когато се извърнах към него. — Търся само господаря си.
Гласът му издаваше несъмнен страх. Не му обърнах внимание и продължих.
В мига, в който завих зад ъгъла и видях пред себе си канцеларията, забелязах, че стъкленото прозорче на покрива е силно осветено. Ослепителният му блясък се открояваше ярко на тъмното, беззвездно небе.
Отправих се бързо през църковния двор към вратата. Когато приближих, странна миризма се носеше във влажния нощен въздух. Чух рязък шум отвътре, видях как горе светлината става все по-ярка и по-ярка, някакво стъкло се счупи, аз се затичах към вратата и сложих ръка на дръжката. Канцеларията гореше!
Но преди да направя каквото и да е движение, преди да си поема дъх от това откритие, тежко думкане по вътрешната страна на вратата ме накара да изтръпна от ужас. Чух как ключ се върти яростно в ключалката, чух мъжки глас зад вратата, който с непоносима пронизителност викаше за помощ.
Слугата, който бе ме последвал, се олюля назад, потръпна и падна на колене.
— О, боже мой! — каза той. — Това е сър Пърсивъл! Когато промълви тези думи, псалтът вече беше при нас и в същата минута ключът отново изстърга в ключалката.
— Дано бог се смили над душата му! — каза старецът. — Той е обречен и мъртъв. Ключалката е запънала.
Втурнах се към вратата. Всепоглъщащата цел, която бе изпълвала мислите ми, която бе ръководила действията ми седмици и седмици наред, изчезна в миг от съзнанието ми. Целият спомен за жестокото зло, причинено от престъпленията на този човек, за обичта, невинността и щастието, които безжалостно бе потъпкал, дадената пред самия мен клетва да потърся ужасната разплата, която заслужаваше — всичко отлетя от паметта ми като сън. Не помнех нищо освен ужаса на положението му. Не изпитвах нищо освен естествения човешки импулс да го спася от страшната смърт.
— Опитайте от другата врата! — изкрещях аз. — Опитайте вратата към църквата. Ключалката е запънала. Не губете времето си с нея, инак сте обречен на смърт.
При последното завъртане на ключа не прозвуча вик за помощ. Сега никакъв звук не подсказваше, че той все още беше жив. Чуваше се само засилващото се пращене на пламъците и острото пукане на стъклото на прозорчето на покрива.
Погледнах двамата си придружители. Слугата се беше изправил, бе взел фенера и го държеше безучастно към вратата. От ужаса, изглежда, бе оглупял напълно — или стоеше до мен, или ме следваше по петите като куче. Псалтът се бе свил на един от надгробните камъни, като се тресеше целият и стенеше. Щом ги погледнах, разбрах, че и двамата са безпомощни.
Без да осъзнавам какво правя, действувайки отчаяно и без да се замислям, сграбчих слугата и го блъснах към стената на канцеларията.
— Наведи се — казах му — и се хвани за камъните! Ще се покатеря върху теб и оттам на покрива — ще счупя прозорчето, за да му влезе малко въздух.
Мъжът трепереше целият, но се държеше здраво. Качих се на гърба му, захапал със зъби тоягата си, хванах се с две ръце за парапета и следващия миг бях на покрива. Обхванат от неистово възбуждение, въобще не се сетих, че вместо да влезе въздух, пламъците ще излязат навън. Ударих прозорчето и разбих напуканото стъкло с един замах. Огънят изскочи като див звяр от леговището си. Ако по някаква случайност вятърът не го бе насочил настрани от мен, усилията ми можеха да свършат там веднъж за винаги. Приведох се на покрива, тъй като пушекът бълваше ведно с пламъците. В проблясъците и искрите видях лицето на слугата с вторачен нагоре празен поглед; псалтът се бе изправил и кършеше ръце в отчаяние. Малцината жители на селото — изпити мъже и ужасени жени — се бяха скупчили долу в църковния двор и всичко това ту изчезваше, ту се появяваше в аления блясък на страховития пламък и в черните кълба на задушаващия дим. А мъжът, който беше нейде под мен — мъжът, който се задушаваше, изгаряше и умираше, бе толкова близо и все пак безкрайно далеч от нас!