Тази мисъл почти ме подлудяваше. Пропълзях, подпирайки се на ръцете си, обратно по покрива и скочих на земята.
— Ключа от църквата! — изкрещях на псалта. — Трябва да опитаме оттам — можем да го спасим, ако разбием вътрешната врата.
— Не, не, не! — развика се старецът. — Няма надежда! Ключовете от църквата и от канцеларията са на същата връзка — и двата са вътре! О, сър, няма какво да спасяваме — той е вече само прах и пепел.
— Ще видят пожара от града — обади се глас измежду мъжете зад мен. — В града има пожарна кола. Ще спасят църквата.
Провикнах се към този мъж — той не беше толкова глупав, — извиках го да дойде, за да поговорим. Най-малко четвърт час щеше да мине преди пристигането на пожарната кола. Не можех да приема ужаса на бездействието през цялото това време. В противоречие със собствения си разум си внушавах, че обреченият и загубен клетник в канцеларията може би все още лежи безчувствен на пода, може би все още не е мъртъв. Ако разбиехме вратата, можехме ли да го спасим? Знаех колко е здрава ключалката, знаех дебелината на обкованата врата, знаех колко е безсмислено да напъваме едната или другата с обикновени пособия. Но сигурно се намираха някакви греди в съборените около църквата къщи? Ами ако вземем една и с нея се опитаме да разбием вратата?
Мисълта префуча през съзнанието ми като фучащия през прозорчето на покрива огън. Обърнах се към мъжа, който пръв бе заговорил за пожарната кола от града. „Имате ли кирки подръка?“ Да, имали. „А секира, трион и малко въже?“ Да! Да! Да! Разтичах се сред селяните с фенера в ръка. „По пет шилинга на всеки, който ми помогне!“ Тези думи ги съживиха. Вторият ненаситен глад на бедността — гладът за пари — на мига ги подтикна към действия. „Двама да отидат за още фенери, ако имате. Двама — за кирките и сечивата. Останалите след мен — да намерим греда.“ Те се развикаха, развикаха се с пронизителни, изтощени от глад гласове. Жените и децата се разбягаха от пътя ни. Втурнахме се вкупом през църковния двор към първата празна къщурка. Никой не остана там горе освен псалта — бедният стар псалт, който върху надгробния камък хлипаше и оплакваше църквата. Слугата ме следваше по петите — побелялото му, безпомощно, обхванато от ужас лице бе надвиснало над рамото ми, когато връхлетяхме в къщата. На пода бяха разхвърлени дъски от съборения покрив, но те бяха твърде леки. Една греда пресичаше пространството над главите ни, но не толкова високо, че да не можем да я достигнем с ръцете и кирките си — една греда, забита здраво в двата края на разрушената стена, останала без таван и под, а над нея през зейналата на покрива дупка се виждаше небето. Нахвърлихме се едновременно, към двата й края. Божичко! Колко здраво се държеше тя — с каква сила ни се съпротивяваха тухлите и хоросанът на стената. Ние удряхме, теглехме и дърпахме. Гредата поддаде от едната страна — тя падна, повличайки със себе си няколко отломъка.
Жените, струпани на прага, за да ни гледат, нададоха писък, мъжете извикаха — двама от тях паднаха, но не се нараниха. Още едно последно усилие и вторият край на гредата също бе изваден. Вдигнахме я и се провикнахме да разчистят изхода. Ах, какво беше, каква блъсканица настана! Светеха ни пламъците, бликнали с още по-голяма сила към небето! Устремихме се по пътеката на църковния двор — напред да щурмуваме вратата. Едно, две, три — и отстъп. Кънтят радостни възгласи, неудържимо. Вече сме я разклатили — ако не ключалката, то пантите трябва да поддадат. Отново напред с гредата! Едно, две, три и отстъп. Вратата полита навътре с трясък. Настъпва пълна тишина, очакването спира всеки дъх. Оглеждаме се за тялото. Унищожителната топлина ни принуждава да се отдръпнем: не виждаме нищо — нагоре, надолу, в цялото помещение не виждаме нищо освен една огнена завеса.
— Къде е той — прошепна слугата, вторачил празен поглед в пламъците.
— Мъртъв е — каза псалтът. — Книгите и те са се превърнали в прах и пепел. Ох, господа, църквата също скоро ще бъде само прах и пепел.