Тези двамата бяха единствените, които проговориха. Когато се умълчаха отново, в тишината се чуваше само боботенето и пращенето на огъня.
Ето! Отдалеко нещо силно трещи — после долитат тъпите удари на галопиращи конски копита и тогава а първия миг приглушено, а сетне с все сила екват крясъците и виковете на стотици човешки същества. Иде пожарната кола!
Хората около мен се извърнаха от огъня и хукнаха към върха на хълма. Старият псалт се опита да тръгне подире им, но беше напълно изтощен. Видях го да се подпира на един от надгробните камъни. „Спасете църквата!“ — провикна се той, като че ли пожарникарите можеха да го чуят.
„Спасете църквата!“
Единственият, който не помръдна въобще, беше слугата. Той продължаваше да стои, втренчил, без да мигне, празен поглед в пламъците. Заговорих го; хванах го за ръката и го разтресох. Не беше на себе си. Само прошепна още веднъж: „Къде е той?“
След десет минути колата бе на линия, свързана с кладенеца зад църквата, а маркучът бе изтеглен до входа на църковната канцелария. Ако ми бяха поискали помощ, не „бих могъл да им я дам. Волята ме бе напуснала, силите ми бяха изчерпани, трескавото ми съзнание бе завладяно неочаквано от особен покой сега, когато знаех, че той е мъртъв. Стоях безполезен и безпомощен, загледан в горящата стая.
Видях как бавно покориха огъня. Ослепителната яркост започна да бледнее, димът кълбеше на бели облаци, а през тях по пода проблясваха в червено и черно тлеещите въглени. Настъпи миг на затишие, после пожарникарите и полицаите запречиха вкупом входа, посъветваха се нещо, после отделиха двама мъже от останалите и те тръгнаха през църковния двор. Тълпата се отдръпна в мъртво мълчание да им стори път.
След малко людското море потрепна и отново бавно се раздели. Мъжете минаха през него, носейки врата от една от празните къщи. Те стигнаха с нея до канцеларията и влязоха вътре. Полицаите отново затвориха кордона пред входа, няколко мъже от тълпата се отделиха и на групички по двама, по трима започнаха да пристъпват, за да видят първи какво става. Други чакаха близо до първите, за да чуят. Сред тях имаше жени и деца.
Новините от канцеларията се понесоха през тълпата — те минаваха бавно от уста на уста, докато най-сетне стигнаха до мястото, където стоях аз. Чувах как около мен тихи нетърпеливи гласове непрекъснато повтарят въпросите и отговорите.
«Намериха ли го?» — «Да.» — «Къде?» — «Срещу вратата, по лице.» — «Коя врата?» — «Вратата, която води към църквата. Главата му била опряна на нея — бил паднал по лице.» — «Изгоряло ли е лицето му?» — «Не.» — «Да, изгоряло е.» — «Не, обгоряло е, не е изгоряло — лежал е по лице.» — «Кой е той?» — «Казват, че бил лорд.» — «Не, не е лорд. Сър Не-знам-си-кой; сър е звание.» — «Значи, също баронет.» — Не.“ — „Да, така е.“ — „Какво е търсил там?“ — „Нищо хубаво, това поне е сигурно.“ — „Нарочно ли го е направил?“ — „Да се запали нарочно!“ — „Не говоря за него, а за канцеларията.“ — „Страшен ли е за гледане?“ — „Страшен!“ — „Обаче не в лицето?“ — „Не, в лицето не чак толкоз.“ — „Никой ли не го познава?“ — „Има някакъв, който казва, че го познавал.“ — „Кой?“ — „Бил слуга. Но е напълно оглупял и полицията не му вярва.“ — „Никой друг ли не знае кой е той?“ — „Шшт!“
Един висок, ясен властен глас за миг сложи край на тихото жужене около мен. „Къде е джентълменът, който се е опитал да го спаси?“ — запита гласът.
„Ето го, сър — ето го!“ Десетки любопитни лица се обърнаха към мен — десетки нетърпеливи ръце разделиха тълпата. Мъжът, който явно беше някакъв, дойде при мен, държейки фенер.
— Насам, ако обичате, сър — каза тихо той.
Не бях в състояние да заговоря; не можах да се възпротивя, когато ме хвана за ръката. Опитах се да кажа, че никога през живота си не съм виждал мъртвия — че няма как да установят личността му чрез мен. Но думите замръзнаха на устните ми. Чувствувах, че ми е зле, че не мога да говоря и съм безпомощен.
— Познавате ли го, сър?
Стоях, заобиколен от мъже. Трима от тях бяха снижили фенерите си към земята. Очите им и очите на останалите бяха насочени в мълчаливо очакване към мен. Знаех какво има в нозете ми — знаех защо държат така ниско фенерите си.
— Можете ли да удостоверите самоличността му, сър?
Бавно наведох очи. Първом не видях нищо освен едно грубо брезентно платнище. В ужасната тишина се чуваше падането на дъждовните капки по него. Преместих поглед и там на края на платнището на жълтата светлина видях лицето му — бездиханно, мрачно и почерняло.
Така го видях — за пръв и за последен път. Тъй бе повелил бог да се срещнем той и аз.