XI
Съдебното дирене бе ускорено по причини от местен характер, свързани със следователя и градските власти. То се състоя следобеда на другия ден. Аз бях по необходимост един от свидетелите, призовани да помогнат на следствието.
Първото нещо, което направих сутринта, бе да отида в пощата и да попитам за писмото, което очаквах от Мариан. Никаква промяна в обстоятелствата, колкото и необикновена да бе тя, не можеше да се отрази на голямото безпокойство, което занимаваше съзнанието ми, докато отсъствувах от Лондон. Сутрешното писмо бе единственото уверение, което можех да получа, че не се е случило нищо лошо, и мисълта за него изцяло бе погълнала вниманието ми в началото на деня.
За мое облекчение писмото от Мариан ме чакаше в пощата. Нищо не се бе случило — и двете бяха в безопасност и се чувствуваха тъй добре, както когато ги оставих. Лора ме поздравяваше най-сърдечно и молеше да я уведомя един Ден по-рано за връщането си. Сестра й добавяше в пояснение, че била спестила „почти цял суверен“ от личните си пари и настоявала сама да поръча И заплати вечерята, с която да се отпразнува денят на моето завръщане. Прочетох тези малки домашни тайни в светлата утрин, а в паметта ми бяха живи ужасните спомени от случилото се предната вечер. Необходимостта да се спести на Лора неочакваното научаване на истината бе първото съображение, подсказано ми от писмото. Писах веднага на Мариан, за да я запозная с новините колкото се може по-постепенно и внимателно, като същевременно я предупредих да крие всички вестници от Лора, докато отсъствувам. При всяка друга жена, не тъй храбра и тъй устойчива, вероятно щях да изпитам колебания, преди да се осмеля да разкрия тъй безрезервно цялата истина. Но аз бях длъжен пред Мариан, трябваше да остана верен на досегашния опит от нашите взаимоотношения и да й се доверя, както й се доверявах.
Писмото ми бе дълго. Писах го, докато дойде време да тръгна за следствието.
Съдебното дирене бе съпроводено с особени усложнения и трудности. Освен разследването на обстоятелствата, при които покойният бе срещнал смъртта си, трябваше да се уточнят някои сериозни въпроси, отнасящи се до причината за пожара, открадването на ключовете и присъствието на един непознат в канцеларията, когато е избухнал пожарът. Дори все още не бе установена самоличността на мъртвия. Безпомощното състояние, в което бе изпаднал слугата, бе накарало полицията да не му повярва, че това е неговият господар. Още предната нощ бяха изпратили хора в Ноулсбъри, за да се осигурят свидетели, добре познаващи лично сър Пърсивъл Глайд, а първото нещо, което бяха направили сутринта, бе да установят връзка с Блакуотър Парк. Тези мерки дадоха възможност на следователя и на съда да уредят въпроса за самоличността и да потвърдят верността на твърденията на слугата; показанията на компетентните свидетели и откриването на някои факти бяха впоследствие доказани след огледа на часовника на покойния. От вътрешната му страна бяха гравирани гербът и името на сър Пърсивъл Глайд.
Следващите въпроси се отнасяха до пожара. Първите извикани свидетели бяхме слугата, аз и момчето, което бе чуло, че в църковната канцелария се запалва светлина. Момчето даде показанието си достатъчно ясно, но слугата, който все още не бе дошъл на себе си не бе в състояние да помогне на следствието и му бе казано да се оттегли.
За мое голямо облекчение не ме разпитваха дълга. Не познавах покойния, никога не бях го виждал, не знаех, че е в Стария Уелмингам и не бях присъствувал при откриването на тялото в канцеларията. Всичко, което можах да докажа, бе, че съм се отбил в къщата на псалта, за да попитам за пътя, той ми е казал, че ключовете са изчезнали, придружил съм го до църквата, за да му помогна с каквото мога, видял съм пожара, чул съм как някой в канцеларията напразно се опитва да отключи вратата и от чисто хуманни съображения съм направил, каквото бях направил; за да спася този човек. Други свидетели, които познаваха покойния, бяха попитани дали могат да обяснят загадката с предполагаемото открадване на ключовете от негова страна и присъствието му в горящата стая. Но следователят напълно естествено предположи, че аз, който не познавам никого в града, както и сър Пърсивъл Глайд не мога да дам показания по тези два въпроса.
Това, което трябваше да предприема след приключването на разпита, ми изглеждаше вече ясно. Не смятах за необходимо да правя по собствено желание изявление за личното ми виждане: първо, защото то нямаше да има никаква практическа стойност сега, когато всички доказателства в подкрепа на моите догадки бяха изгорели заедно с регистъра; второ, защото не бих могъл понятно да изложа мнението си — едно мнение, неподкрепено с факти, — без да разкрия цялата история на заговора и подобно на случая с мистър Кърл, да достигна до същия незадоволителен резултат със следователя и съдебните заседатели.