Върнах се в хотела в Уелмингам така изтормозен физически и психически, така изтощен и подтиснат от всичко, което ми се бе случило, че въобще не бях в състояние да понеса местните клюки около следствието или да отговарям на незначителните въпроси, отправени ми от бърборковците в кафенето. След оскъдната вечеря се оттеглих в евтината си таванска стаичка, за да си осигуря малко покой и да помисля необезпокояван за Лора и Мариан.
Ако бях по-богат, щях да се върна същата вечер в Лондон, за да намеря утеха сред тези скъпи за мен същества. Но бях длъжен, ако ме призоват, да се явя на отложеното следствие и дваж по-длъжен да дам пояснения пред съдията в Ноулсбъри във връзка с освобождението ми под гаранция. Нашите незначителни средства вече доста бяха накърнени и съмнителното бъдеще — по-съмнително от всякога — ме караше да не намалявам финансите ни без нужда, за да задоволя една своя прищявка, въпреки неголямата цена на билета за отиване и връщане — втора класа.
Другият ден — непосредствено след следствието — остана на мое разположение. Започнах сутринта, ката отново потърсих в пощата редовното съобщение от Мариан. То ме очакваше и както преди от началото до края бе пропито от добро настроение. Прочетох с благодарност писмото и се отправих, спокоен поне за този ден, към Стария Уелмингам, за да видя сцената на пожара при дневна светлина.
Какви промени ме посрещнаха, когато стигнах там! По целия си път през нашия неразгадаем свят всекидневното и ужасното вървят ръка за ръка. Иронията на обстоятелствата не се спира дори пред нравствените крушения. Когато стигнах до църквата, изпогазената земя на гробището бе единствената сериозна следа, която напомняше за пожара и смъртта. Грубо сковани дъски запушваха входа към канцеларията. Върху тях вече бяха надраскани неприлични карикатури, а селските деца се боричкаха и крещяха, оспорвайки си най-добрата дупчица, от която можеха да погледнат вътре. Там, където бях чул вика за помощ от горящата стая, там, където обхванатият от ужас слуга бе паднал на колене, няколко кокошки кудкудякаха наперено и се блъскаха за най-хубавите червеи, излезли след дъжда; а точно в нозете ми, където бе сложена вратата с нейния ужасен товар, бе оставен обядът на някакъв работник — в жълто канче, завързано в кърпа — и вярното му псе, натоварено да го пази, започна да лае срещу ми, когато се приближих към храната. Старият псалт, който гледаше безучастно бавното начало на ремонта, бе заинтересован само от едно — да избегне всякаква вина във връзка със злополуката. Една селянка, чието бледо, дивашко, обезумяло от ужас лице бях зърнал, когато изтръгнахме гредата, се хилеше с друга жена — олицетворение на самата глупост — над някакво старо корито. В тленността няма нищо сериозно! Соломон с цялата си слава е бил презрян и дебнат от всяка гънка на одеянията му, от всеки ъгъл на неговия дворец.
Тръгвайки си, мислите ми се насочиха, не за първи път, към напълно разбитата чрез смъртта на сър Пърсивъл надежда за установяване самоличността на Лора — поне засега. Него го нямаше, а заедно с него си бе отишъл шансът, който бе единствената цел на всичките ми усилия и надежди.
Можех ли да разсъждавам върху своя провал от някаква друга гледна точка? Ако бе останал жив, тази промяна в обстоятелствата щеше ли да доведе до друг резултат? Можех ли да превърна откритието си в разменна стока дори когато ставаше въпрос за интересите на Лора, ако бях разбрал, че същността на извършеното от сър Пърсивъл престъпление е открадването на чужди права? Можех ли да предложа цената на моето мълчание срещу неговото признание за заговора, след като това мълчание щеше да отнеме на законната собственичка наследството и името й? Невъзможно! Ако сър Пърсивъл бе останал жив, откритието, на което (бидейки в неведение за истинската природа на тайната) тъй много се бях надявал, нямаше да ми послужи за доказване правата на Лора, както си въобразявах, нито ако го запазех за себе си, нито ако му дадях гласност. Според изискванията на елементарната почтеност и честност трябваше да отида веднага при непознатия, чието рождено право бе присвоено — трябваше да се откажа от победата в мига, в който бе моя, като предоставя безусловно откритието си в ръцете на непознатия за мен човек, и трябваше да застана отново лице в лице с всички трудности, стоящи между мен и единствената цел на живота ми, точно тъй, както бях решен дълбоко в сърцето си да застана срещу тях сега!