Върнах се в Уелмингам с успокоено съзнание, чувствувайки се по-сигурен от всякога в себе си и във взетото решение. По пътя към хотела минах през онзи край на площада, където живееше мисис Катърик. Да отида ли отново в къщата и да направя ли още един опит да се видя с нея? Не. Новината за смъртта на сър Пърсивъл — последната новина, която тя някога очакваше да чуе — трябва да бе стигнала до нея отдавна. Всички процедури на следствието бяха съобщени сутринта в местния вестник — нямаше какво да й кажа, което тя все още да не знаеше. Желанието ми да я накарам да говори бе намаляло. Спомням си стаената в лицето й омраза, когато каза: „Няма новина от сър Пърсивъл, която да не очаквам с изключение на новината за неговата смърт.“ Спомням си прокрадналото се в очите й любопитство, когато те се загледаха в мен при раздялата, след като бе изрекла тези думи. Някакъв инстинкт, дълбоко в мен, който усещах, че е верен, превръщаше перспективата да я видя отново в нещо неприятно. Излязох от площада и се върнах право в хотела.
Няколко часа по-късно, когато си почивах в кафенето, келнерът ми връчи едно писмо. То бе адресирано до мен и след като разпитах, разбрах, че някаква жена го е донесла на здрачаване точно преди да запалят осветлението. Не казала нищо и си тръгнала веднага, преди да има време да я заговорят или дори да забележат коя е тя.
Отворих писмото. То нямаше дата и не бе подписано, а почеркът бе очевидно преправен. Преди да прочета първото изречение обаче, аз знаех кой ми пише — мисис Катърик.
Ето неговото съдържание. Преписвам го точно, дума по дума.
Историята продължава от името на МИСИС КАТЪРИК
СЪР, не дойдохте отново, както казахте. Няма значение. Аз зная новината и пиша, за да ви го кажа. Забелязахте ли нещо особено в лицето ми, когато си тръгвахте? Чудех се дали най-сетне е дошъл денят на неговото поражение и дали вие не сте избраният, за да го извършите. Вие бяхте и го извършихте.
Проявили сте слабост, както разбрах, опитвайки се да спасите живота му. Ако бяхте успели, щях да гледам на вас като на мой враг. Но тъй като се провалихте, ви смятам за приятел. Вашите разследвания са го подплашили и той е отишъл през нощта в църковната канцелария; вашите разследвания, без да знаете и пряко волята ви, помогнаха на една омраза, продължила двадесет и три години, да си отмъсти. Благодаря ви, сър, въпреки че не го искате.
Дължа нещо на човека, извършил това. Как да му се отплатя? Ако бях все още млада, можех да кажа: „Елате, прегърнете ме и ме целунете, ако искате.“ С удоволствие бих ви позволила да стигнете дори дотам и вие бихте приели поканата ми — щяхте да я приемете, сър, преди двадесет години! Но сега съм една стара жена. Мога да задоволя любопитството ви и по този начин да си изплатя дълга. Вие проявихте голям интерес към някои мои интимни неща, когато дойдохте у дома, и които все още не сте открили. Ще ги разберете — любопитството ви ще бъде задоволено. Няма да се пожаля, за да ви доставя удоволствие, мой уважавани млади приятелю.
Предполагам, че сте били малко момченце през двадесет и седма година. Тогава бях красива, млада жена и живеех в Стария Уелмингам. Имах за мъж един пълен глупак. Имах честта също (няма значение как) да се познавам (името няма значение) с един джентълмен. Защо да го наричам по име. То никога не е било негово. Той нямаше име: вече знаете това тъй добре, както и аз.
По-уместно е да ви разкажа как спечели благоволението ми. Притежавах по рождение вкусовете на една истинска дама и той ги оценяваше по достойнство, с други думи, възхищаваше се от мен и ми правеше подаръци. Нито една жена не може да устои на възхищението и подаръците — особено когато подаръците са точно такива, каквито тя иска. Той бе достатъчно проницателен, за да го разбере — така е с повечето мъже. Естествено искаше нещо в замяна — така е с всички мъже. И какво мислите, че беше нещото? Истинска дреболия. Нищо освен ключа от църковната канцелария и ключа от шкафа — без да знае съпругът ми. Разбира се, излъга ме, когато го попитах защо иска да му дам ключовете тайно. Можеше да си спести труда — аз не му повярвах. Но харесвах подаръците и исках още. Затова му дадох ключовете без знанието на съпруга си и го наблюдавах без неговото знание. Един, два, три пъти и на четвъртия път — разбрах.