Обаче когато разгледал регистъра, видял на дъното на една от страниците за 1803 година празно място, оставено, изглежда, защото данните, които трябвало да се впишат и били вписани на следващата страница, били много. Виждайки тази възможност, той променил всичките си планове. Никога не се надявал на такъв шанс, не бил мислил за подобно нещо и решил да се възползува от него — знаете как. За да съвпадне напълно с рожденото му свидетелство, празното място трябвало да се намира на някоя от страниците за юли. Но вместо това то се намирало в частта за месец септември. Както и да е, ако някой започнел да задава подозрителни въпроси, не било трудно да намери отговор за тях. Трябвало само да каже, че е седмак.
Когато ми разказа тази история, бях достатъчно глупава, за да се заинтересувам и да проявя известно съжаление към него — на което той именно разчитал, както ще видите. Реших, че с него са постъпили много нечестно. Той не е бил виновен, че майка му и баща му не са се оженили, а и те нямали никаква вина за това. Дори и по-съзнателна от мен жена — жена, която не е решила на всяка цена да има златен часовник с верижка — би намерила някакви извинения за него. Във всеки случай аз си замълчах и му помогнах да прикрие това, което си бе наумил.
Трябваше му известно време, за да получи същия цвят мастило (той го смесваше многократно в мои шишенца и бурканчета), а след това още време, за да усвои почерка. Но най-сетне успя и направи майка си почтена жена, след като бе мъртва и отдавна в гроба. Не отричам, че дотук, колкото се отнася до мен, той се държеше пристойно. Даде ми часовника и верижката и не се поскъпи за тях; бяха изящно изработени и струваха много. Все още ги имам — часовникът върви прекрасно.
Онзи ден споменахте, че мисис Клемънтс ви е казала всичко, което знае. В такъв случай не е нужно да пиша за глупавия скандал, от който потърпевшата бях аз — невинната потърпевша. Трябва да знаете също не по-зле от мен каква мисъл хрумна на съпруга ми, когато откри, че аз и моят изискан познат джентълмен се срещаме насаме и си говорим поверително. Но не знаете края на всичко това между същия джентълмен и мен. Ще прочетете и ще видите как той постъпи спрямо мен.
Първите ми думи към него, когато видях обрата, който взеха нещата, бяха: „Бъдете справедлив, измийте петното от моето име — знаете, че не го заслужавам. Не искам да правите самопризнания пред съпруга ми; само му кажете, давайки му честната си дума на джентълмен, че греши и че аз не съм виновата в това, което мисли. Проявете поне тази справедливост след всичко, което направих.“ Той отказа категорично. Заяви направо, че било в негов интерес да остави съпруга ми и всички съседи да повярват в лъжата, защото, докато вярвали в нея, никога нямало да заподозрат истината. Аз обаче бях жена с характер и му казах, че те ще узнаят истината от самата мен. Отговорът му беше кратък и недвусмислен. Ако проговорех, с мен щеше да бъде свършено — както и с него.
Да, дотам се стигна. Той ме измами за риска, който поемах, оказвайки му помощ. Възползува се от невежеството ми, подмами ме с подаръци, накара ме да се заинтересувам от историята му и в резултат станах негова съучастничка. Призна хладнокръвно всичко това и накрая за първи път ми обясни колко ужасно е наказанието за извършеното от него престъпление и за този, конто му е помогнал. В онези времена законът не бе тъй милозлив, както разбирам, че е станал сега. Убийците не бяха единствените хора, подлежащи на обесване, а с осъдените жени не се отнасяха като с благороднички, изпаднали незаслужено в беда. Признавам, че ме уплаши този долен мошеник, този слабодушен мерзавец! Разбирате ли сега как го мразех? Разбирате ли защо си правя целия този труд — и то изпълнена с благодарност — да задоволя любопитството на заслужаващия похвала млад джентълмен, който успя да разкрие неговото престъпление.
И така, нека продължа. Той не бе толкова глупав, че да ме доведе до пълно отчаяние. Не бях жена, която може напълно безопасно да бъде притисната в ъгъла; той го знаеше и благоразумно ме успокои с предложения за бъдещето.
Заслужавах някакво възнаграждение (бе достатъчно любезен да го каже) за услугата, която му бях направила, и известно обезщетение (колко мило от негова страна да го добави) за това, което бях изстрадала. Той бил готов — щедър негодник! — да ми отпусне една прилична годишна издръжка с тримесечни вноски при две условия. Първо, трябваше да си държа езика зад зъбите — в мой, както и в негов интерес. Второ, не биваше да напускам Уелмингам, без първоначално да го уведомя и да изчакам, докато получа съгласието му. В града, където живеех, нямаше опасност да започна да клюкарствувам пред добродетелни приятелки, събрани около масата за чай. В този град той винаги щеше да знае къде да ме намери. Тежко условие беше това второто, но аз го приех.