Какво друго можех да направя? Останах безпомощна, а бъдещето чертаеше ново затруднение пред мен — детето. Какво друго можех да направя? Да се оставя на милостта на този идиот — съпруга ми, който избяга и вдигна скандала срещу мен? По-скоро бих умряла. Освен това издръжката беше съвсем прилична. Имах по-добър доход, по-хубава къща, по-хубави килими от половината от жените, които, щом ме зърнеха, обръщаха бялото на очите си. По нашите места добродетелните носеха басмени рокли. Аз имах копринени.
И така, приех предложените ми условия и се възползувах от тях колкото се може по-добре — водих битката с моите почтени съседи на тяхна земя и с течение на времето я спечелих, както сам видяхте. Как запазих неговата Тайна (и моята) през всичките тези години и дали покойната ми дъщеря Ан е достигнала до нея и също е трябвало да я пази, са въпроси, които, позволявам си да отбележа, са предмет на вашето любопитство. Така да е, моята благодарност не може да ви откаже отговорите. Ще отгърна нова страница и незабавно ще ги получите. Но трябва да извините едно нещо — трябва да извините изненадата ми, която ще изразя в началото, към интереса, който, както изглежда, сте проявявали към покойната ми дъщеря. Той е доста необясним за мен. Ако е свързан с някакви подробности от нейното детство, трябва да ви насоча към мисис Клемънтс, която е по-осведомена от мен. Моля ви да разберете — не твърдя, че съм обичала прекалено много покойната си дъщеря. Тя ми създаваше грижи от първия до последния миг, като се има пред вид допълнителната неприятност, че разсъдъкът й винаги е бил слаб. Обичате прямотата и се надявам, че това ви задоволява.
Не е нужно да ви обременявам с много лични подробности, свързани с тези отминали времена. Достатъчно е да отбележа, че съблюдавах условията на сделката и в замяна се ползувах от благините на приличния доход, получаван всяко тримесечие.
От време на време пътувах и променях атмосферата, като винаги исках разрешение от моя повелител и господар и, общо взето, го получавах. Той не бе, както ви казах, толкова глупав, че да ме държи съвсем изкъсо и имаше основания да разчита, че ще си държа езика ако не заради него, то заради мен самата. Едно от най-дългите ми пътувания бе отиването ми в Лимъридж, където трябваше да се грижа за моята умираща природена сестра. Говореше се, че има спестявания и аз реших (в случай на някое непредвидено обстоятелство, което би спряло издръжката ми), че няма да е зле да се погрижа за собствените си интереси по тази линия. Както излезе обаче, усилията ми са били напразни и аз не получих нищо, защото нямаше какво да се получи.
Заминавайки на север, взех Ан със себе си, тъп като понякога ме прихващаха разни прищевки спрямо собственото ми дете и тогава ревнувах мисис Клемънтс заради влиянието, което тя имаше над нея. Никога не съм харесвала мисис Клемънтс. Тя бе една нещастна празноглавка, жена без дух — скучна и досадна по рождение — и от време на време ми се приискваше да я дразня, отнемайки й Ан. Като не знаех какво да правя с дъщеря си, докато се грижех за болната в Къмбърланд, дадох я на училище в Лимъридж. Господарката на имението мисис Феърли (изключително обикновена на вид жена, която бе успяла да хване в капана един от най-красивите мъже на Англия и да се омъжи за него) ме забавляваше много с това, че се привърза неистово към моето момиче. В резултат тя не научи нищо в училище, а ласките, с които бе обградена в Лимъридж, я разглезиха. Наред с другите капризи и прищевки, на които я свикнаха там, те й втълпиха глупостта да се облича винаги в бяло. Тъй като ненавиждах бялото и обичах цветовете, реших да й избия тази глупост от главата веднага след като се върнем отново у дома.
Колкото и да е странно, дъщеря ми упорито се съпротивяваше. Наумеше ли си нещо, подобно на други слаби разсъдъчно хора, тя го отстояваше като твърдоглаво магаре. Най-накрая се скарахме и понеже това не се понрави на мисис Клемънтс, тя предложи да вземе със себе си Ан и да отидат да живеят в Лондон. Щях да кажа „да“, ако мисис Клемънтс не беше взела страната на дъщеря ми относно желанието й да се облича в бяло. Но тъй като вече бях решила, че тя няма да носи бели дрехи и понеже мисис Клемънтс ми стана още по-несимпатична заради това, че застава срещу мен, казах твърдо „не“ и не отстъпих. Резултатът бе, че дъщеря ми остана с мен; а това от своя страна доведе до първата сериозна разпра относно Тайната.