Тя се случи много след времето, което описвам. От години се бях установила в новия град, живеейки тъй, че да се забрави лошото ми име и бавно печелех позиции сред почтеното гражданство. Това, че дъщеря ми бе при мен, бе от голяма полза за тази ми цел. Нейната безобидност и желанието й да се облича в бяло предизвикваха благосклонност. Поради това спрях да се противопоставям на любимия й каприз, защото несъмнено част от тази благосклонност — в течение на времето — щеше да се пренесе и върху мен. Така и стана. Оттогава получих правото на един от двата най-добри стола в църквата, а това пък доведе до първия поздрав от страна на свещеника.
Така си живеех, докато една сутрин пристигна писмо от джентълмена (сега покойник) в отговор на едно мое писмо, с което го уведомявах, според уговорката ни, че желая да напусна града за смяна на обстановката и въздуха.
Предполагам, че когато е получил писмото ми, в него е било взело надмощие грубиянството му, защото езикът, с който ми отказваше, бе толкова противен и безочлив, че аз загубих всякакво самообладание в присъствието на дъщеря ми и го нарекох „долен мошеник, когото мога да съсипя за цял живот, ако реша да си отворя устата и да издам Тайната му“. Нищо повече не казах, защото, щом изрекох тези думи, дойдох на себе си и видях лицето на дъщеря ми, втренчено нетърпеливо и любопитно в моето. Веднага й заповядах да излезе от стаята, докато не се успокоя отново.
Мога да ви уверя, че не ме обхванаха приятни чувства, след като размислих върху собственото си безразсъдство. Същата тази година Ан бе по-налудничава и странна от обичайното и когато си помислих, че може да повтори думите ми в града и да спомене неговото име във връзка с тях, ако някои любопитни хора успеят да я придумат, ужасих се от възможните последици. Най-силните ми опасения за самата мен, най-силният ми страх за това, което той би могъл да стори, стигаха само дотук. Напълно неподготвена бях за онова, което наистина се случи, и то веднага.
На следващия ден, без да ме е предупредил, той дойде у дома. Първите му думи и тонът му, колкото и троснат да бе, ясно ми показаха, че се е разкаял за безочливия отговор на молбата ми и че е дошъл в отвратителното настроение, в което бе изпаднал, да се опита да оправи нещата, преди да е станало много късно. Като видя, че дъщеря ми е с мен в стаята (страх ме беше да я изпускам от очи след случилото се предния ден), заповяда й да излезе. Те не се понасяха взаимно и той изля върху нея гнева, който се опасяваше да покаже пред мен.
„Остави ни — каза й, поглеждайки към нея през рамо. Тя го погледна също през рамо и продължи да стои, сякаш няма намерение да излезе. — Чуваш ли? — избоботи той. — Излез от стаята.“ — „Говорете ми учтиво“ — каза му тя, като почервеня. „Махнете тази идиотка оттук“ — каза той, поглеждайки към мен. Ан винаги имаше много налудничави идеи за собственото си достойнство и думата „идиотка“ я раздразни на мига. Преди да мога да се намеся, тя пристъпи разгорещено към него. „Поискайте ми веднага извинение — каза му, — инак ще стане много лошо за вас. Ще издам вашата Тайна. Мога да ви съсипя за цял живот, ако реша да проговоря.“ Моите думи — повторени в негово присъствие, сякаш идваха от нейно име. Той замръзна в мълчание, побелял като хартията, на която пиша, докато аз я избутах навън от стаята. Когато дойде на себе си…
Не! Аз съм твърде почтена жена, за да спомена това, което ми каза, когато дойде на себе си. Перото ми е перо на член на енорийското паство — как можете да очаквате, че ще го използувам, за да пиша мръсни думи? Представете си сам развихрилата се ярост, ругатните и безумието на най-долния грубиян в Англия и нека заедно да продължим колкото се може по-бързо нататък, където всичко свърши.
То завърши, както вече се досещате, с това, че той настоя да я постави под запрещение, за да осигури собствената си безопасност. Опитах се да оправя нещата. Казах му, че тя просто е повторила като папагал думите, чути от мен, и че не знае никакви подробности, защото нищо не съм й съобщила. Обясних, че поради бясната си ненавист към него се е престорила, че знае неща, които в действителност не знаеше; че само е искала да го сплаши и подразни заради начина, по който се бе обърнал към нея, и че моите злощастни думи й бяха дали възможността да извърши злината, която отдавна е искала да извърши. Споменах за други странни нейни постъпки, както и за собствения му опит по отношение приумиците на хора, бавно развиващи се в умствено отношение. Напразно, той не искаше да ми повярва, макар и да се заклех — беше напълно убеден, че съм издала цялата Тайна. С две думи, не искаше да чуе за нищо друго освен за поставянето й под запрещение.