Ако ме удостоите с вашето присъствие, моля ви, имайте пред вид, че разговорът трябва да се води изцяло по най-общи теми. Всеки опит за споменаване на това писмо ще бъде съвсем безполезен — твърдо съм решила да не признавам, че съм го писала. Зная, че доказателството изгоря в огъня, но въпреки това смятам за уместно да бъда предпазлива.
Поради тази причина тук не се споменават никакви имена и тези редове не носят подпис: почеркът е изцяло променен и имам намерение да предам сама писмото при обстоятелства, които изключват всякаква възможност следите да доведат до моя дом. Вие нямате основание да негодувате срещу тези предпазни мерки, тъй като те не засягат по никакъв начин това, което ви съобщавам тук в резултат на особеното ми благоволение към вас. Чаят при мен се сервира в пет и половина и препеченият ми хляб не чака никого.
Историята продължава от името на УОЛТЪР ХАРТРАЙТ
I
Първият ми подтик, след като прочетох необикновения разказ на мисис Катърик, бе да го унищожа. Закоравялата, безсрамна поквара на писанието от начало до край, отвратителната изопаченост на мисленето, упорито свързваща ме с беда, за която по никакъв начин не бях отговорен, и със смърт, за чието предотвратяване бях рискувал живота си — така ме потресоха, че тъкмо щях да скъсам писмото, когато ми хрумна съображение, което ме накара да изчакам малко, преди да го унищожа.
Това съображение нямаше нищо общо със сър Пърсивъл. Що се отнасяше до него, получените сведения само потвърждаваха заключенията, до които вече бях стигнал.
Той бе извършил своето престъпление, тъй както предполагах, и фактът, че мисис Катърик въобще не споменаваше за съществуващото копие на регистъра в Ноулсбъри, засили предишното ми убеждение, че сър Пърсивъл по всяка вероятност не е знаел за екземпляра и произтичащата от това опасност да бъде разкрит. Интересът ми относно фалшификацията сега бе изчерпан и единствената ми цел, запазвайки писмото, бе да го използувам в бъдеще за разясняването на последната загадка, която все още ме озадачаваше — произхода на Ан Катърик по бащина линия. В разказа на майка й се бяха прокраднали едно-две изречения, които можеха да се окажат от полза при търсенето на липсващите доказателства, след като се освободя от решаването на някои неотложни въпроси. Все още не бях изгубил надеждата или желанието да открия тези доказателства, защото продължавах да се интересувам от бащата на нещастното същество, почиващо в гроба на мисис Феърли.
Именно затуй запечатах отново писмото и го прибрах внимателно в портфейла си, за да го използувам, когато му дойде времето.
Следващият ден бе последният ми в Хампшър. След явяването ми пред съдията в Ноулсбъри и след приключването на отложеното следствие можех да се върна в Лондон със следобедния или вечерния влак.
Както обикновено първата ми задача сутринта бе да отида в пощата. Писмото от Мариан ме очакваше, но когато ми го подадоха, ми се стори необичайно леко. Нетърпеливо отворих плика. Вътре имаше само малко листче, сгънато на две. Няколкото набързо написани и размазани реда съдържаха следните думи:
„Върнете се колкото можете по-бързо. Принудена бях да сменя квартирата. Елате на Гауър Уок, Фулам (номер пет). Ще ви очаквам. Не се тревожете за нас; и двете сме в безопасност и добре, но се върнете. Мариан“
Вестта, съдържаща се в тези редове — вестта, която тозчас свързах с опит от страна на граф Фоско да извърши някоя подлост, — напълно ме съкруши. Стоях бездиханен с листчето, смачкано в ръката ми. Какво се е случило? Какво коварство е намислил и осъществил графът в мое отсъствие? Една нощ бе изминала, откакто Мариан бе написала бележката — колко часа щяха да изтекат, докато успея да се върна при тях? Някоя нова беда би могла да се е случила междувременно, за която въобще не знаех. А аз трябваше да стоя тук, на толкова много мили от тях, за да бъда на разположение на закона!