Трудно мога да си представя как вълнението и тревогата биха ме изкушили да пренебрегна задълженията си, ако не беше успокоителното влияние на вярата ми в Мариан. Пълното ми упование в нея бе единственото съображение на тази земя, което ми помогна да се удържа и ми даде кураж да чакам. Следствието бе първата пречка, която възпираше свободата на моите действия. Явих се там в уречения час, тъй като юридическите формалности изискваха присъствието ми, но не бях повикан, за да повторя показанията си. Това безполезно забавяне бе тежко изпитание, макар че сторих всичко по силите ми да превъзмогна нетърпението си и да проследя развоя на следствието колкото се може по-внимателно.
Лондонският адвокат (мистър Мериман) на покойния бе сред присъствуващите. Но той по никакъв начин не можа да окаже съдействие на следствието. Заяви само, че е неизразимо потресен и изненадан и че не би могъл да осветли загадъчните обстоятелства на случая. От време на време подсказваше въпроси, които следователят задаваше, но те не доведоха до никакъв резултат. Следствието, което бе проведено с най-голямо търпение и продължи три часа, изчерпа всички налични източници на информация и съдът се произнесе по обичайния начин за случаите на неочаквана смърт при злополука. Добавено бе, че не са намерени доказателства, които да покажат как са взети ключовете, как е предизвикан пожарът или поради каква причина покойният е влязъл в църковната канцелария. С това съдебното дирене приключи. Адвокатът на покойника бе натоварен да се погрижи за погребението и свидетелите бяха освободени.
Тъй като бях решил да не губя и минута за отиването до Ноулсбъри, платих сметката си в хотела и наех файтон, който да ме откара до градчето. Един господин, който чу, когато поръчвах файтона, и видя, че ще пътувам сам, ме осведоми, че живее в околностите на Ноулсбъри и попита дали бих имал нещо против, ако пътува с мен. Приех предложението му, без да се замислям.
Разговорът ни по време на пътуването бе естествено насочен към темата, погълнала вниманието на всички местни жители.
Новият ми познат се познавал с адвоката на починалия сър Пърсивъл и заедно с мистър Мериман били обсъждали делата на покойния джентълмен и въпроса за наследяването на неговото имущество. Затрудненията на сър Пърсивъл били известни навред в графството и на адвоката не оставало нищо друго, освен да се примири с този факт и най-откровено да го признае.
Той умрял, без да остави завещание и нямал никакви лични средства, които да остави някому дори ако бе направил завещание, защото цялото състояние, получено от съпругата му, било погълнато от неговите кредитори. Наследник на имението (тъй като сър Пърсивъл не бил уточнил този въпрос) оставал синът на първия братовчед на сър Феликс Глайд — офицер, командуващ военна част в Източните Индии. Той щял да има много затруднения около неочакваното наследство, но с течение на времето имуществото щяло да се възстанови и ако „капитанът“ бил пестелив, можел да умре богат човек.
Макар и погълнат от мисълта да се върна в Лондон, тази информация (чиято достоверност бе доказана от събитията) бе достатъчно интересна, за да привлече вниманието ми. Мисля, че тя оправдаваше решението ми да запазя в тайна моето откритие за извършената от сър Пърсивъл измама. Наследникът, чиито права той бе присвоил, сега щеше да получи имението. Приходите от него през последните двадесет и три години, принадлежащи му по право, бяха пропилени от покойния до последното пени и нямаше как да се възвърнат. Ако проговорех, това нямаше да бъде от полза за никого. Ако запазех тайната, мълчанието ми щеше да прикрие истинското лице на мъжа, който бе прилъгал Лора да сключи брак с него. Заради нея исках да я скрия; и пак заради нея разказвам тази история с измислени имена.
Разделих се с моя случаен спътник в Ноулсбъри и отидох веднага в общината. Както очаквах, никой не поднови обвиненията срещу мен — необходимите формалности бяха спазени и аз бях освободен. Когато си тръгвах, връчиха ми писмо от мистър Досън. Той ме уведомяваше, че ще отсъствува поради професионални задължения и повтаряше направеното предложение да ми съдействува в случай на нужда. В отговор му изпратих писъмце, изразявайки сърдечно признателността си за любезността му, като се извиних, че не мога да му благодаря лично поради наложителната необходимост да се завърна незабавно в Лондон.
Половин час по-късно бързият влак ме отвеждаше обратно към Лондон.