II
Часът приближаваше десет, когато стигнах във Фулам и открих Гауър Уок. Лора и Мариан заедно ми отвориха вратата. Мисля, че едва ли сме подозирали колко силно сме свързани помежду си преди тази вечер, която отново събра трима ни заедно. Срещнахме се, сякаш бяхме разделени от месеци, а не само от няколко дни. Лицето на Мариан бе изморено и напрегнато. Щом я погледнах, разбрах кой бе осъзнал цялата опасност и понесъл всички тревоги по време на отсъствието ми. Жизнеността на Лора и по-доброто й настроение ми подсказаха колко внимателно й е била спестена вестта за ужасната смърт в Уелмингам, както и истинската причина за смяната на жилището ни.
Възбудата около преместването, изглежда, я бе оживила. Тя говореше за нея като за щастливо хрумване от страна на Мариан да ме изненадат при завръщането ми, променяйки тясната, шумна улица с този приятен квартал, където имаше дървета, поляни и река. Тя беше пълна с планове за бъдещето — за рисунките, които щеше да завърши, за техните купувачи, които бях намерил в провинцията, за шилингите, които бе спестила и от които портмонето й бе така натежало, че гордо ме накара да го претегля в ръка. Настъпилото у нея подобрение през няколкото дни на моето отсъствие бе изненада, за която бях съвсем неподготвен, и за това свое неизразимо щастие аз бях задължен на храбростта на Мариан и на нейната обич.
Когато Лора ни остави и можехме да говорим без задръжки, опитах се да изкажа благодарността и възторга, които изпълваха сърцето ми. Но това щедро създание не пожела да ме чуе. Величавото себеотрицание на жените, което дава толкова много и иска толкова малко, насочи всичките й мисли от нея към мен.
— Оставаше съвсем малко време до прибирането на пощата — заяви тя, — инак не бих писала тъй рязко. Вие изглеждате изтощен и изнурен, Уолтър. Боя се, че писмото ми ви е разтревожило сериозно?
— Само в началото — отговорих аз. — Разумът и моята вяра във вас ме успокоиха, Мариан. Прав ли съм бил, свързвайки неочакваната смяна на жилището с някаква заплаха от страна на граф Фоско?
— Напълно прав — отговори тя. — Вчера го видях и което е още по-лошо, Уолтър — говорих с него.
— Говорихте с него? Знаеше ли той къде живеем? У дома ли дойде?
— Да. У дома, но не се качи горе. Лора не го видя — тя не подозира нищо. Ще ви разкажа как стана: опасността — вярвам и се надявам — премина вече. Вчера бях във всекидневната на старата ни квартира. Лора рисуваше на масата, а аз подреждах стаята. Минах покрай прозореца и като минавах, погледнах на улицата. На отсрещната страна видях графа да говори с един мъж…
— Той забеляза ли ви?
— Не — поне аз така помислих. Бях силно стресната, за да съм напълно сигурна.
— Кой беше другият мъж? Непознат?
— Не беше непознат, Уолтър. В мига, в който дойдох на себе си, го познах. Това беше собственикът на приюта за луди.
— Какво правеше графът — къщата ли му показваше?
— Не, те разговаряха, сякаш се бяха срещнали случайно. Останах край прозореца, наблюдавайки ги иззад завесата. Ако се бях обърнала и ако Лора бе видяла лицето ми в този момент… Слава богу, тя бе погълната от рисунката си! Скоро те се разделиха. Човекът от приюта тръгна на една страна, а графът в обратната посока. Започнах да се надявам, че са се оказали случайно на улицата, но после видях как графът се връща, спира отново отсреща, вади бележник и молив и пише нещо. Сетне прекоси улицата и се отправи към магазина под нас. Изтичах покрай Лора, преди тя да ме види, и казах, че съм забравила нещо горе. Щом излязох от стаята, спуснах се на долната площадка и зачаках — решила бях на всяка цена да го спра, ако се опита да се качи горе. Той не направи подобно нещо. Момичето от магазина се появи в коридора, носейки визитката му в ръка — голяма позлатена картичка с името му и коронка над него, на която с молив бяха написани следните редове: „Скъпа госпожице (да, злодеят можеше да се обърне все още към мен по този начин) — скъпа госпожице, една дума, умолявам ви, по въпрос, важен и за двама ни.“ При сериозни затруднения човек мисли бързо, ако въобще може да мисли. Почувствувах веднага, че би могло да се окаже фатална грешка да оставя себе си и вас в неведение, когато е замесен човек като графа. Почувствувах, че съмнението относно това, което би могъл да направи във ваше отсъствие, ще ме постави на десеторно по-голямо изпитание, ако вместо да се съглася, откажа да го видя. „Помолете господина да почака в магазина — казах аз. — След минута ще бъда при него.“ Изтичах горе да си взема шапката, защото бях решила да не му позволя да говори с мен вътре. Познавах плътния му кънтящ глас и се боях, че Лора може да го чуе дори и в магазина. След по-малко от минута бях отново в коридора и отворих вратата, за да изляза на улицата. Той заобиколи откъм магазина, за да ме посрещне. И ето го застана пред мен в дълбок траур, покланяйки се мазно с мъртвешката усмивка на устните. Няколко шляещи се момчета и жени наоколо се спряха, вторачени в огромния му ръст, изисканото му черно облекло и големия му бастун със златна топка. Щом го зърнах, в съзнанието ми нахлуха ужасите от Блакуотър. Старата ненавист пропълзя и ме изпълни, когато той свали шапката си със замах и ме заговори, сякаш едва вчера сме се разделили най-приятелски.