— Той говори за вас най-накрая. Погледът му се оживи и стана по-суров, а поведението му се промени и ми напомни някогашната смесица от безпощадна решимост и иронично лукавство, при която е още по-трудно да се достигне същността му. „Предупредете мистър Хартрайт — каза той с привичната си надменност, — че мерейки се с мене, не трябва да забравя следното: насреща си има един умен човек, който не дава пет пари за законите и условностите на обществото. Ако моят злочест приятел бе послушал съвета ми, тази история със следствието щеше да се отнася до тялото на мистър Хартрайт. Но моят злочест приятел беше твърдоглав. Вижте! Жалея загубата му — вътрешно в душата си и външно на шапката си. Тази обикновена траурна лента изразява моите чувства и аз призовавам мистър Хартрайт да се отнесе с уважение към тях. Те могат да се превърнат в неизмерима ненавист, ако дръзне да ги обезпокои. Нека се задоволи с това, което е получил — това, което заради вас оставам непокътнато нему и вам. Предайте му (заедно с моите почитания), че ако ме раздразни, ще си има работа с Фоско. На прост английски език го уведомявам — Фоско не се спира пред нищо. Скъпа госпожице, довиждане.“ Студените му сиви очи се втренчиха в лицето ми — той свали тържествено шапката си, поклони ми се и си тръгна.
— Без да се върне? Без да каже нищо повече?
— Накрая на улицата се обърна, махна с ръка и после с театрален жест я сложи на гърдите си. След това го загубих от погледа си. Той изчезна в посоката, обратна на нашата къща, а аз се затичах при Лора. Преди още да се прибера, бях решила, че трябва да се махаме. Сега, след като графът бе открил къщата, тя (особено във ваше отсъствие) бе опасно, а не сигурно място. Ако знаех кога ще се върнете, щях да рискувам и да ви изчакам. Но не бях сигурна в нищо и реших да действувам веднага. Преди да заминете, вие говорихте за преместване в по-спокоен квартал с по-чист въздух заради здравето на Лора. Трябваше само да й припомня това и да й предложа да ви изненадаме, като ви спестим неприятностите и се преместим, докато отсъствувате, и тя започна да желае промяната не по-малко от мен. Помогна ми да опаковаме нещата ви и ги подреди всичките в новата ви работна стая тук.
— Какво ви накара да дойдете тук?
— Това, че не познавам други райони около Лондон. Почувствувах необходимостта да се отдалечим колкото се може повече от старата ни квартира, а аз познавах донякъде Фулам, защото на времето съм учила тук. Изпратих един човек с бележка, надявайки се, че училището би могло още да съществува. Оказа се, че е така — дъщерите на моята стара директорка са поели от нея ръководството му и те наеха това жилище по указанията, които им изпратих. Когато пратеникът се върна, беше точно време за събиране на пощата. Преместихме се, след като се стъмни — пристигнахме тук, без никой да ни види. Правилно ли постъпих, Уолтър? Оправдах ли доверието ви?
Отговорих й сърдечно и изпълнен с благодарност под напора на чувствата ми. Но докато говорех, лицето й бе все тъй неспокойно и първият й въпрос, когато свърших, се отнасяше до граф Фоско.
Видях, че сега тя мислеше за графа другояче. Изражението й не издаваше никакъв нов пристъп на гняв срещу него, нито пък таеше нова молба към мен да ускоря деня на разплатата. Убеждението й, че ненавистният възторг на този човек към нея е искрен, изглежда, бе увеличило стократно недоверието й в неразгадаемото му лукавство, както и вродения й страх от неговата зла енергия и неотслабващата сила на всичките му способности. Гласът й се снижи, поведението й стана колебливо, очите й следяха нетърпеливо и със страх моите, когато ме попита какво е мнението ми за неговото послание и какви са намеренията ми, след като съм го чул.
— Не са минали много седмици, Мариан — отвърнах аз, — откакто разговарях с мистър Кърл. Когато се разделихме, последните думи, които му казах относно Лора, бяха следните: „Домът на чичо й ще се отвори и ще я приеме в присъствието на всички, последвали фалшивото шествие до гроба; лъжата, бележеща смъртта й, ще бъде публично изтрита от надгробния камък по нареждане на главата на семейството и двамината, сторили й това зло, ще отговарят за престъплението си пред МЕН, макар и правосъдието да е безсилно да ги накаже.“ Единият е вече извън обсега на смъртните. Другият остава и моето решение е непоклатимо.
Очите й светнаха — страните й порозовяха. Тя не каза нищо, но по лицето й видях, че ме подкрепя изцяло.
— Не крия пред себе си и пред вас — продължих аз, — че изгледите за успех са повече от съмнителни. Рисковете, на които вече се изложихме, могат да се окажат дреболия в сравнение с опасностите, които ни заплашват в бъдеще, но въпреки всичко ние няма да се спрем, Мариан. Не съм толкова самонадеян, за да изляза насреща на човек като графа, преди да съм се подготвил за него. Научих се на търпение — мога да дочакам моя час. Нека го накараме да повярва, че думите му са постигнали своето, нека не му позволяваме да научава нищо за нас, нека му дадем време да се почувствува в безопасност — собственото му самохвалство, ако не греша сериозно, ще ускори този резултат. Това е едната причина да изчакаме, но има и друга — още по-важна. Моята позиция, Мариан, към вас и към Лора трябва да бъде по-силна, отколкото е сега, преди да опитам последната възможност. Тя се наклони към мен изненадана.