— Как може да бъде по-силна? — попита.
— Ще ви кажа — отвърнах аз, — когато дойде времето. Все още не е дошло — може би никога няма да дойде. Може би никога няма да заговоря за тена пред Лора — трябва да запазя мълчание и сега, дори пред вас, докато не се убедя сам, че мога да говоря, без да причиня вреда и почтено. Да оставим тази тема. Има още една, която изисква настойчиво нашето внимание. Вие състрадателно сте скрили от Лора вестта за смъртта на съпруга й…
— О, Уолтър, сигурна съм, че трябва да мине доста време, преди да й кажем това.
— Не, Мариан. По-добре е да и кажете сега, отколкото да оставим това на случайността, която никой не би могъл да предотврати в някой бъдещ момент. Спестете й всички подробности — съобщете й новината много предпазливо, но й кажете, че той е мъртъв.
— Вие искате тя да научи за смъртта на съпруга си не само поради причината, която току-що споменахте?
— Да.
— Причина, свързана с темата, за която все още не можем да говорим помежду си и която може би никога няма да бъде спомената и пред Лора?
Тя се замисли многозначително при последните думи. Когато й отвърнах утвърдително, аз също се замислих върху тях.
Лицето й пребледня. Известно време тя ме гледаше е тъжен, неопределен интерес. Някаква непривична нежност потрепна в тъмните й очи и омекоти стиснатите й устни, когато погледна настрани към празния стол, в който бе седяла скъпата спътничка на всичките ни радости и скърби.
— Мисля, че разбирам — каза тя. — Мисля, че го дължа на вас двамата, Уолтър, да й кажа за смъртта на съпруга й.
Тя въздъхна, стисна за миг здраво ръката ми, после я пусна рязко и излезе от стаята. На следващия лен Лора разбра, че неговата смърт я е освободила и че грешката и нещастието на нейния живот лежаха погребани заедно с него.
Повече помежду си не споменахме името му. Оттогава отбягвахме и най-малкия повод да говорим за смъртта му и също тъй внимателно Мариан и аз не споменавахме другата тема, за която по взаимно съгласие все още не трябваше да отваряме дума. Но от това тя не бе избледняла в съзнанието ни — дори живееше поради сдържаността, която си бяхме наложили. И двамата наблюдавахме Лора по-тревожно от всякога, като понякога чакахме и се надявахме, друг път чакахме да настъпи часът и се бояхме.
Постепенно се върнахме към обичайния си начин на живот. Аз възобнових всекидневната си работа, прекъсната по време на пътуването ми до Хампшър. Новата ни квартира струваше повече от по-малките и не тъй удобни стаи, които бяхме напуснали, и произтичащата от това необходимост да работя по-усилено се увеличаваше и от съмнителните ни изгледи за бъдещето. Може би тепърва ни предстояха непредвидени неща, които биха изчерпали малката ни сума в банката, и тогава трудът на моите ръце щеше да бъде единственото, на което да разчитаме за издръжка. Положението ни налагаше една постоянна и по-доходна работа за мен — и аз най-усърдно се заех със задачата да я осигуря.
Не трябва да се смята, че времето на покой и уединение, за което пиша сега, ме накара да прекратя изцяло следването на всепоглъщащата цел, с която са свързани мислите и действията ми, описани в тези страници. Предстояха ми още много месеци, през които тази цел нямаше нито за миг да ме освободи. Постепенното й съзряване все още ми даваше възможност да предприема някои предпазни мерки, да изпълня едно задължение, продиктувано от благодарност, и да реша един неясен въпрос.
Предпазната мярка бе свързана по неизбежност с графа. Бе от огромно значение да проверя, ако е възможно, дали възнамерява да остане в Англия или, с други думи, да остане в мой обсег. Съумях да открил това по много прост начин. Знаейки адреса му в Сейнт Джонс Уд, разпитах в квартала и след като намерих агента, който му бе дал под наем мебелираната къща, попитах дали има вероятност да се освободи скоро номер пет на Форист Роуд. Отговорът бе отрицателен. Осведомиха ме, че чужденецът, живеещ в момента в къщата, е подновил за още шест месеца договора и ще остане там до юни следващата година. А беше само началото на декември. Напуснах агента спокоен, че засега графът няма да ми убегне.