Когато тази догадка мина през ума ми, в паметта ми изплува споменът за едно от предупрежденията на Светото писание, за което всички ние сме мислили рано или късно с почуда и страхопочитание: „Децата ще отговарят за греховете на бащите.“ Ако не беше съдбовната прилика между двете дъщери на бащата, заговорът, в който Ан бе станала невинно оръдие, а Лора — невинна жертва, не би могъл никога да бъде замислен. С каква безпогрешна и ужасяваща праволинейност дългата верига от обстоятелства водеше от нехайното зло, причинено от бащата, до жестоката несправедливост, причинена на детето!
Такива мисли ме споходиха, а редом с тях и други, които ме накараха да си спомня за малкия църковен двор в Къмбърланд, където сега лежеше погребана Ан Катърик. Размислих се за отдавна отминалите дни, когато я срещнах край гроба на мисис Феърли, при това за последен път. Спомних си как безпомощните й ръце удряха по надгробния камък и измъчените й, копнеещи устни мълвяха на тленните останки на нейната защитница и приятелка: „О, ако можех да умра и да намеря покой при вас!“ Малко повече от година бе минала, откак бе изрекла това желание; и колко загадъчно, колко ужасно се бе изпълнило то! Думите, които бе казала на Лора край брега на езерото, сега се бяха сбъднали. „О, ако можеха да ме погребат при майка ви! Ако можех да се събудя до нея, когато зазвучи тромпетът на ангела и гробовете пуснат своите мъртви в деня на възкресението!“ През какви смъртни престъпления и ужаси, по какви тъмни пътища бе стигнала до смъртта тази изгубена душа, доведена от бога до последното си убежище — там, където жива никога не се бе надявала да стигне! В този свят покой я оставям — нека почива необезпокоявана в това благоговейно обкръжение.
Така призрачната фигура, която спохождаше тези страници, тъй както спохождаше моя живот, потъва в непроницаемия мрак. Като сянка тя се появи за първи път пред мен в самотата на нощта. Като сянка тя преминава в самотата на смъртта.
III
ЧЕТИРИ месеца изминаха. Дойде април — месецът на пролетта, месецът на промяната.
Зимата протече мирно и щастливо в новия ни дом. Оползотворих добре свободното си време, увеличих значително работата си и поставих средствата ни за съществуване на по-сигурна основа. Освободена от напрежението и тревогите, тегнали тъй дълго над нея и поставили я на сериозно изпитание, Мариан възвърна духа си и вродената й неуморимост започна отново да се проявява, макар и не с някогашния замах и жизненост.
По-податлива на промяна от сестра си, Лора показваше явен напредък под здравословното влияние на новия си живот. Изтощеният и блуждаещ поглед, състарил преждевременно лицето й, сега бързо го напускаше и изражението, което някога бе неговото първо очарование, сега бе първата от хубостите, които отново си възвръщаше. Наблюдавайки я съвсем внимателно, открих само едно сериозно последствие от заговора, който неотдавна застрашаваше разума и живота й. Споменът й за събитията от времето, когато бе напуснала Блакуотър Парк до мига на нашата среща в гробището на Лимъридж, бе загубен безнадеждно. При най-малкото споменаване на този период тя се променяше и започваше отново да трепери, думите й се объркваха, паметта й безпомощно се луташе. Тук и само тук лежаха дълбоко дирите на миналото — твърде дълбоко, за да бъдат заличени.
Във всичко останало тя толкова забележимо се бе възстановила, че в най-добрите си и радостни дни понякога изглеждаше и говореше като онази Лора от миналото. Щастливата промяна намери естествено отражение и у двама ни. След дълъг сън у насее пробуждаха нетленните ни спомени от Къмбърланд, които си приличаха по това, че бяха спомените за нашата любов.
Постепенно и неусетно във всекидневните ни отношения започна да настъпва смущение. Нежните думи, с които се бях обръщал към нея тъй естествено в дните на тъга и страдания, сега започнаха необяснимо да застиват на устните ми. По времето, когато страхът, че ще я загубя, владееше най-силно съзнанието ми, винаги я бях целувал вечер на раздяла и при първата ни среща сутринта. Сега, изглежда, целувката бе изчезнала от живота ни. Ръцете ни започнаха отново да треперят, когато се срещаха. В отсъствието на Мариан ние едва задържахме погледите си. Разговорът ни често замираше, когато бяхме сами. Докоснех ли я случайно, усещах, че сърцето ми започва силно да бие, както биеше някога в Лимъридж Хаус, а руменината, обагрила страните й, сякаш ме връщаше отново сред къмбърландските хълмове в някогашните ни роли на учител и ученичка. Тя дълго мълчеше, вглъбена в себе си, и отричаше, че мисли, когато Мариан й задаваше въпроси. Един ден с изненада забелязах, че съм изоставил работата си и съм се замечтал, загледан в малкия акварелен портрет, който й бях направил в беседката, където се срещнахме за първи път — точно така, както на времето изоставях картините на мистър Феърли, за да мечтая над току-що завършената рисунка. Колкото и променени да бяха сега обстоятелствата, с възраждането на нашата любов, изглежда, се възраждаха и отношенията ни от златните дни на първата ни дружба. Сякаш времето ни бе понесло към стария познат бряг върху останките от нашите разбити надежди.