— Вие самият страхувате ли се от провал, Уолтър?
— Не смея да очаквам успех и именно заради това, Мариан, говоря открито и ясно. Със сърцето и разсъдъка си мога да кажа, че надеждите на Лора за бъдещето са незначителни. Зная, че с наследството й е свършено, зная, че последната възможност да възстановим мястото й в света зависи от милосърдието на най-големия й враг, от един човек, който сега е напълно непристъпен и може да остане непристъпен докрай. След като е лишена от всякакво преимущество на тази земя, след като е повече от съмнително, че могат да й бъдат възвърнати рангът и положението, след като пред нея няма по-ясно бъдеще от това, което съпругът й, може да й осигури, най-сетне бедният учител по рисуване си позволява да разкрие сърцето си пред нея, без да й навреди. В дните на благоденствие, Мариан, аз бях само учителят, който насочваше ръката й; сега в злочестието й искам нейната ръка, за да стане моя жена!
Очите на Мариан ме погледнаха, изпълнени с нежност; не можех да кажа нищо повече. Сърцето ми преливаше, устните ми трепереха. Въпреки волята си чувствувах, че съществува опасността да започна да моля за нейното състрадание. Станах, за да напусна стаята. Тя стана в същия момент, сложи нежно ръка на рамото ми и ме спря.
— Уолтър! — каза тя. — Някога ви разделих за ваше и нейно добро. Почакайте тук, братко мой! Почакайте, мой най-скъпи и най-добри приятелю! Лора ще дойде и ще ви каже какво направих сега.
За първи път след прощалната сутрин в Лимъридж тя докосна челото ми с устните си. Една сълза капна върху лицето ми, когато ме целуна. После се обърна бързо, посочи стола, от който бях станал, и излезе от стаята.
Седнах сам край прозореца в очакване на решителния миг в моя живот. В тези напрегнати минути бях лишен от способността да разсъждавам. Всички познати възприятия ми действуваха с болезнена сила. Слънцето стана ослепително ярко, белите морски птици, конто се гонеха надалеч, сякаш прехвръкваха пред лицето ми, приглушеният шепот на вълните гърмеше в ушите ми.
Вратата се отвори и Лора влезе сама. Така бе влязла тя в стаята за закуска в Лимъридж Хаус сутринта, когато се разделихме. Някога тя се бе приближила към мен бавно и несигурно, изпълнена с горест и колебание. Сега влезе на бързите нозе на щастието, с лице, обляно от неговото озарение. По своя воля скъпите ръце се протегнаха да ме прегърнат, по своя воля сладките устни се устремиха към моите.
— Скъпи мой! — промълви тя. — Сега можем да си признаем, че се обичаме. — Главата й се сгуши с нежно доволство на гърдите ми. — Оо! — каза тя невинно. — Най-сетне съм толкова щастлива!
Десет дни по-късно бяхме още по-щастливи. Станахме семейство.
IV
Този разказ, продължаващ неотклонно своя ход, запълва сутрините на нашия брачен живот и ме носи напред към края. След като изминаха още две седмици, тримата се върнахме в Лондон и над нас надвисна сянката на предстоящата борба.
Мариан и аз внимателно скрихме от Лора причината, ускорила завръщането ни — необходимостта да се уверим, че графът е все още в града. Вече бе началото на май, а срокът за наемането на къщата на Форист Роуд изтичаше през юни. Ако го подновеше (а аз имах основания, които скоро ще съобщя, да предполагам, че ще го стори), бих могъл да бъда сигурен, че няма да ми избяга. Но ако по една или друга причина той разочароваше очакванията ми и напуснеше страната, тогава нямах никакво време за губене и трябваше незабавно да се подготвя колкото се може по-добре за срещата с него.
Имаше мигове, когато, обзет изцяло от новото щастие, изпитвах колебание в решимостта ми да действувам — мигове, когато ме изкушаваше мисълта за спокойствие и удовлетворение, след като най-скъпото стремление на живота ми бе осъществено посредством любовта, с която ме дари Лора. За първи път се уплаших, когато си представих огромната опасност, шансовете на противника, които биха могли да се опълчат срещу мен, безоблачните изгледи за нашия нов живот и риска, на който можех да изложа тъй трудно извоюваното щастие. Да! Нека да си призная честно. Омаян от сладките трепети на любовта, за кратко време се отклоних от целта, на която бях верен през суровите и мрачни дни. Несъзнателно Лора ме бе изкушила да изоставя трудния път — писано било пак тя, несъзнателно, да ме накара отново да го поема.
От време на време в загадката на съня тя се връщаше, все тъй несвързано, към виденията от ужасното минало, към събитията, останали без диря в нейната пробуждаща се памет. Една нощ (по-малка от две седмици след бракосъчетанието ни), когато я наблюдавах в съня й, видях как през затворените й клепачи бавно се отронват сълзи, чух едва промълвените думи, които ми подсказаха, че духът й преживява отново фаталното пътуване от Блакуотър Парк. Това несъзнателно прошение, толкова трогателно и страшно в светостта на съня й, ме жегна като пламък. Следващият ден бе денят, когато се върнахме в Лондон — денят, когато решителността ме обзе с десеторна сила.