По същата причина тук не споменах нищо за утехата, която намерих в братското чувство на Песка към мен, когато се видяхме отново след неочакваното прекратяване на престоя ми в Лимъридж Хаус. Не съм отбелязал верността, с която моят добросърдечен приятел ме изпрати на пристанището, когато отплавах за Централна Америка, нито пък шумно изразената радост, с която ме посрещна, когато отново се срещнахме в Лондон. Ако бях сметнал за оправдано при завръщането ми да приема предложените от него услуги, той би се появил отново много по-рано. Но макар и да знаех, че може безусловно да се разчита на честта и храбростта му, аз не бях също тъй сигурен, че може да се доверя на сдържаността му и поради тази причина тръгнах сам по пътя на моите разследвания. Сега ще стане напълно ясно, че Песка не бе изцяло откъснат от мен и моите интереси, въпреки че дотук стоя настрана от развоя на разказа. Той все тъй си оставаше мой верен приятел, готов да ми помогне.
Преди да призова Песка на помощ, бе необходимо да видя сам с какъв човек щях да си имам работа. До този момент аз никога не бях срещал граф Фоско. Три дни след завръщането ми с Лора и Мариан в Лондон, между десет и единадесет сутринта, тръгнах сам към Форист Роуд и Сейнт Джонс Уд. Денят бе хубав — разполагах с няколко свободни часа и реших, че съществува вероятност графът да се изкуши да излезе на разходка, ако почакам известно време. Нямах особени основания да се боя, че може да ме познае денем, защото ме бе виждал само веднъж, когато ме е проследил до дома късно вечерта.
Никой не се забелязваше по прозорците на къщата. Свих в една пресечка, която минаваше покрай нея, и погледнах над ниската градинска стена. Един от задните прозорци на долния етаж бе широко отворен и на него бе опъната мрежа. Не видях никого, но от стаята се разнесе първо пронизително свиркане и птича песен, а после плътният кънтящ глас, който познавах тъй добре от описанието на Мариан. „Хайде, елате тук за малкото ми пръстче, мои кра-кра-красавици! — провикна се гласът. — Хайде, хоп! Едно, две, три и хоп! Три, две, едно и долу! Едно, две, три — чирик, чирик, чирик!“ Графът упражняваше канарчетата си, както ги бе упражнявал някога в Блакуотър Парк.
Почаках малко и пеенето и свиркането спряха. „Елате да ме целунете, красавици мои!“ — каза плътният глас. В отговор се чу чуруликане и цвърчене — нисък, мазен смях, мината тишина и после входната врата на къщата се отвори. Обърнах се и тръгнах натам, откъдето бях дошъл. Великолепната ария от „Мойсей“ на Росини, изпълнявана със звучен басов глас, се понесе тържествено над крайградската тишина. Градинската порта се отвори и захлопна. Графът бег излязъл.
Той прекоси пътя и се отправи към западната част на Риджънтс Парк. Аз продължавах да вървя по другата страна на улицата, на известно разстояние зад него.
Мариан ме бе подготвила за високия ръст, чудовищните размери, както и за очебийните траурни дрехи, но не и за ужасната свежест, бодрост и жизненост на този човек. Той носеше своите шестдесет години, сякаш бяха по-малко от четиридесет. Кривнал шапката си на една страна, вървеше с лека, наперена крачка, размахваше големия си бастун, тананикаше си и оглеждаше от време на време къщите и градините от двете страни на пътя с възхитителна, покровителствена усмивка. Ако кажеха на някой непознат, че целият квартал му принадлежи, непознатият не би се изненадал при тези думи. Той не се обърна нито един път, видимо не обръщаше никакво внимание не само на мен, но и на хората, с които се разминаваше, като понякога само се усмихваше най-добронамерено на бавачките и децата по пътя си. Тъй вървях след него, докато стигнахме до група магазини, разположени откъм западната страна на парка.
Тук той спря пред една сладкарница, влезе (вероятно за да направи поръчка) и излезе веднага с парче торта в ръка. Някакъв италианец въртеше латерна пред магазина и една нещастна малка сбръчкана маймунка седеше върху инструмента. Графът спря, отхапа от тортата и сериозно връчи остатъка на маймунката. „Мой бедни, малки човече! — каза той с пресилена гальовност. — Изглеждаш гладен. В святото име на човечността аз ти предлагам нещо за обяд!“ Латернаджията жаловито протегна ръка за някое пени от доброжелателния непознат. Графът сви презрително рамене и отмина.