След като помислих как да се явя, избягвайки и най-малката вероятност да я изплаша, реших да тръгна напред, да заобиколя стената отвън и да вляза отново в църковния двор по каменните стъпала недалеч от гроба, за да ме види, като приближавам. Тя бе така погълната от туй, що вършеше, че ме чу да идвам едва когато бях на стъпалата. Тогава вдигна очи, изправи се на крака със слаб вик и застана пред мен, вкаменена и онемяла от ужас.
— Не се плашете — започнах аз. — Вие сигурно си спомняте за мен?
Докато говорех, спрях, сетне направих спокойно още няколко крачки, пак се спрях и така лека-полека се доближих до нея. Ако все още бе съществувало някакво съмнение у мен, то би трябвало вече да се разсее. Там, изправено над гроба на мис Феърли, обзето от ужас, срещу мен стоеше същото лице, което за първи път се бе взряло в моето онази нощ на пътя.
— Помните ли ме? — запитах аз. — Срещнахме се много късно и аз ви помогнах да намерите пътя към Лондон. Вярвам, че не сте забравили?
Чертите й се отпуснаха и тя въздъхна тежко. Видях как под мъртвешкото вцепенение, което страхът бе наложил върху лицето й, у нея бавно се пробужда споменът за познанството.
— Недейте да ми отговаряте веднага — продължих аз. — Успокойте се най-напред — дайте си време, за да се уверите, че съм приятел.
— Много сте мил към мен — прошепна тя. — Тъй мил, както бяхте и тогава.
Тя замълча и аз мълчах. Необходимо бе време не само за да се успокои тя: печелех време и за себе си. В неспокойния сумрак на вечерта ние се срещахме отново — помежду ни имаше гроб, мъртвите ни заобикаляха, самотните хълмове ни заграждаха отвсякъде. Времето, часът, обстоятелствата, при които заставахме един срещу друг във вечерната неподвижност на тази мрачна долина — дълготрайните последици, които можеше да предизвика всяка следваща случайно разменена между нас дума, — чувството, което ме караше да мисля, че целият бъдещ живот на Лора Феърли би могъл да бъде предопределен за добро или зло от това дали ще спечеля, или загубя доверието на окаяното създание, треперещо край гроба на майка й — всичко туй застрашаваше решителността и самообладанието, от които сега зависеше всяка моя малка крачка напред. Усещайки това, положих неимоверно усилие да извикам на помощ всичките си сили и се опитах да оползотворя, доколкото можех, тези няколко мига на размисъл.
— По-спокойна ли сте сега? — попитах веднага щом сметнах, че е време да заговоря отново. — Можем ли да беседваме, без да се страхувате и без да забравяте, че съм приятел?
— Как дойдохте тук? — зададе въпроса тя, без да чува какво й говоря.
— Не си ли спомняте, че при последното ни виждане ви казах, че заминавам за Къмбърланд? Оттогава съм в Къмбърланд и през цялото това време живея в Лимъридж Хаус.
— В Лимъридж Хаус! — Бледото и лице просветна, когато повтори тези думи, а блуждаещите й очи се заковаха върху мен с неочакван интерес. — Ах, сигурно се чувствувате много щастлив! — погледна ме жадно тя, а в изражението й не остана и следа от предишното подозрение.
Възползувах се от пробуденото наново доверие към мен, за да разгледам лицето й с внимание и любопитство, които поради предпазливост досега се въздържах да покажа. Погледнах я, а съзнанието ми бе изпълнено с мисли за онова друго мило лице, което на лунната тераса така тъжно извика у мен спомена за нея. Видял бях приликата между Ан Катърик и мис Феърли. Сега виждах приликата на мис Феърли с Ан Катърик — виждах я още по-ясно, защото пред мен изпъкваха и различията между двете, а не само сходството им. В общите очертания на лицето и в общите съотношения на чертите — в цвета на косата и малкото, издаващо несигурност потрепване около устните, — във височината и силуета на фигурата й, в стойката на главата и тялото приликата ме порази повече от всякога. Но с това тя свършваше и в подробностите започваше несходството. Изтънчената красота на мис Феърли, прозрачната чистота на очите, гладката кожа, нежната свежест на цвета на устните й — всичко това отсъствуваше от похабеното и изтощено лице, обърнато сега към мен. Макар че се мразех за това, че го мисля, все пак, докато гледах жената пред себе си, у мен се налагаше предчувствието, че една тъжна промяна в бъдеще време бе достатъчна, за да направи приликата, в чиито подробности сега откривах толкова несъвършенства, пълна. Ако някога мъката и страданието оставеха своите скверни следи върху младостта и красотата на мис Феърли, тогава и само тогава случайната прилика с Ан Катърик щеше да ги превърне в близначки, в живо отражение една на друга.