— Не, не в селото — на около две мили от него — в една ферма. Знаете ли фермата? Наричат я Тодс Корнър.
Помнех мястото отлично; при нашите излети често бяхме минавали покрай него. Това бе една от най-старите ферми в околността, разположена на самотно, закътано пространство в подножието на два хълма.
— Мисис Клемънтс има роднини в Тодс Корнър — продължи тя — и те често са я канили да ги посети. Тя каза, че ще замине и ще ме вземе със себе си заради тишината и свежия въздух. Постъпи много мило, нали? Бих отишла където и да е, за да се чувствувам спокойна, сигурна и настрани от всичко. Но когато чух, че Тодс Корнър е близо до Лимъридж, оо! Бях така щастлива, че бих извървяла целия път боса, за да стигна дотам и да видя отново училището, селото и Лимъридж Хаус. Хората в Тодс Корнър са много добри. Надявам се, че ще остана дълго време. Има само едно нещо, което не ми харесва в тях и което не ми харесва и в мисис Клемънтс…
— Какво е то?
— Все ме закачат, че се обличам цялата в бяло; казват, че изглеждало много особено. Откъде знаят те? Мисис Феърли знаеше най-добре; Мисис Феърли никога не би ме накарала да нося тази грозна синя пелерина. Ах! Тя обичаше белия цвят; ето тук на гроба й има бял камък и заради нея искам да го направя още по-бял. Самата тя често носеше бяло и винаги обличаше малката си дъщеря в бяло. Добре ли е мис Феърли, щастлива ли е? Носи ли бели дрехи, както някога като дете?
Гласът й заглъхна, когато зададе въпроса за мис Феърли, и тя извърна главата си от мен. Стори ми се, че в промяната на поведението й улових някакво безпокойство за риска, който бе поела, изпращайки анонимното писмо, и мигом реших така да построя отговора си, че да я изненадам с осведомеността си за него.
— Мис Феърли не бе нито много добре, нито много щастлива тази сутрин — казах й.
Тя прошепна няколко думи, но те бяха изречени така, объркано и тихо, че дори не можех да гадая за смисъла им.
— Стори ми се, че попитахте защо мие Феърли не се е чувствувала добре и не е била щастлива тази сутрин? — продължих аз.
— Не — отвърна бързо и неспокойно тя, — не, не съм ви питала това.
— Ще ви кажа, без да ме питате. Мис Феърли получи вашето писмо.
Докато разговаряхме, тя бе отново клекнала на колене и внимателно почистваше последните, наслоени от времето замърсявания около надписа. Първото изречение, с което се обърнах към нея, я накара да прекъсне заниманието си и да се обърне бавно, без да става, за да ме погледне. Второто изречение буквално я вкамени. Кърпата, която държеше, падна от ръцете й, устните й останаха отворени и последната капка кръв напусна лицето й.
— Откъде знаете? — запита прималяла. — Кой ви го показа? — Кръвта отново нахлу в лицето й, и то с голяма сила, когато осъзна, че собствените й думи са я издали. Тя плесна с ръце в отчаяние.
— Не съм го писала! — извика, задъхана от ужас. — Не зная нищо за него!
— Да — потвърдих аз, — вие сте го писали и знаехте това. Не трябваше да пращате такова писмо, не трябваше да плашите мис Феърли. Ако имахте да й кажете нещо, което е било необходимо да чуе, трябваше да отидете сама в Лимъридж Хаус; трябваше вие сама да разговаряте с младата дама.
Тя се сви над плоския надгробен камък, докато лицето й се скри съвсем, и не отговори.
— Мис Феърли ще бъде добра и мила към вас, както е била и майка й, ако й мислите доброто — продължих аз. — Мис Феърли ще запази вашата тайна и няма да позволи да ви се случи нищо лошо. Искате ли да се видите С нея утре на фермата? Искате ли да се срещнете в градината на Лимъридж Хаус?
— О, ако можех да умра, да се скрия и да намеря като вас покой в гроба! — Устните и шепнеха думите близо до надгробния паметник, шепнеха ги с най-гальовен глас към останките на покойната под него. — Вие знаете как обичам детето ви, заради вас самата! О, мисис Феърли! Мисис Феърли! Кажете ми, как да я спася? Бъдете още веднъж най-скъпото същество за мен, бъдете ми майка и ми кажете как най-добре да постъпя.
Чух как устните й целуват камъка, видях ръцете й, които страстно удряха по него. Тази гледка ми подействува силно. Наведох се, взех бедните, безпомощни ръце в моите и се опитах да я утеша.
Безполезно беше. Тя изтръгна ръцете си от мен и не отмести лице от камъка. Виждайки необходимостта неотложно да я успокоя на всяка цена и с всякакви средства, аз се позовах на единственото притеснение, което сега, изглежда, изпитваше по отношение на мен и мнението ми за нея — и това бе стремежът да ме убеди в способността си да бъде господарка на действията си.
— Хайде, хайде — казах нежно. — Опитайте да се успокоите, иначе ще променя мнението си за вас. Не ме карайте да помисля, че лицето, което ви е пратило в приюта, е имало може би някакво основание…