Следващите думи замряха на устните ми. В мига, в който се реших да спомена лицето, изпратило я в приюта, тя се изправи на колене. Промяната, настъпила в нея, бе най-невероятна и смайваща. Лицето й, което в нормално състояние бе трогателно със своята нервна чувствителност, слабост и несигурност, се помрачи изведнъж от маниакални в силата си омраза и страх, които придаваха дива, неестествена мощ на всяка нейна черта. На слабата вечерна светлина очите й се разшириха като на диво животно. Тя хвана кърпата, паднала отстрани, сякаш бе живо същество, което можеше да убие, и я смачка с двете си ръце с такава конвулсивна сила, не няколкото капки влага, останали в нея, се процедиха по камъка.
— Говорете за нещо друго — каза, шепнейки през зъби. — Ще си загубя ума, ако говорите за това.
Всяка следа от по-спокойните мисли, които запълваха съзнанието й преди по-малко от минута, изглежда, сега бе заличена. Ясно ставаше, че впечатлението, оставено от добротата на мисис Феърли, не бе, както предполагах, единственото силно впечатление в паметта й. Редом с благодарния спомен за училищните дни, прекарани в Лимъридж, съществуваше изпълненият с желание за мъст спомен за злината, сторена чрез изпращането й в приюта за душевноболни. Кой бе извършил тази злина? Можеше ли наистина да бъде майка й?
Беше трудно да се откажа от разследването в този заключителен момент, но си наложих да го изоставя. Би било жестоко да мисля за нещо друго, виждайки я в това състояние, освен за необходимостта да проявя човечност, за да възвърна спокойствието й.
— Няма да говоря нищо, което да ви натъжава — утеших я аз.
— Вие искате нещо — отвърна тя остро и мнително. — Не ме гледайте така. Говорете, кажете ми, какво искате?
— Искам от вас само да се успокоите и когато това стане, да помислите върху думите ми.
— Думите ви? — Тя замълча, започна да върти кърпата в ръцете си и после си зашепна: — Какво каза той? — Тя се обърна към мене и заклати нетърпеливо глава. — Защо не ми помогнете? — запита ме с неочакван гняв.
— Да, да, ще ви помогна и вие скоро ще си припомните. Помолих ви да се срещнете утре с мис Феърли и да й кажете истината за писмото.
— Ах! Мис Феърли — Феърли — Феърли…
Само като произнасяше любимото познато име, тя като че ли се успокояваше. Лицето й се омекоти и възвърна нормалния си израз.
— Не бива да се страхувате от мис Феърли — подхванах аз — и не бива да се страхувате, че ще си навлечете беди заради писмото. Тя вече знае толкова много, че няма да ви бъде трудно да й кажете всичко. Едва ли има нужда от криене там, където не е останало почти нищо скрито. Вие не споменавате никакви имена в писмото, но мис Феърли знае, че лицето, за което пишете, е сър Пърсивъл Глайд…
В мига, в който произнесох това име, тя скочи на крака, а писъкът, изтръгнал се от гърдите й, прокънтя в църковния двор и от ужаса, съдържащ се в него, сърцето ми заби лудо. Дивото, разкривено изражение, което малко преди това бе напуснало лицето й, се изписа върху него отново с двойна и тройна сила. Писъкът при чуването на името, възвърналият се мигновено израз на омраза и страх казваха всичко. И последното съмнение се разсея. Майка й нямаше вина за затварянето й в приюта. Мъж я бе изпратил там и този мъж беше сър Пърсивъл Глайд.
Писъкът бе стигнал и до други уши. От едната страна чух да се отваря вратата на клисарката къща; от другата чух гласа на нейната спътничка, жената с шала, която тя бе нарекла мисис Клемънтс.
— Идвам! Идвам! — извика гласът иззад малките дървета.
Миг по-късно се зададе забързана мисис Клемънтс.
— Кой сте вие? — провикна се тя, поглеждайки ме решително в момента, когато бе сложила вече крак на каменната стълбица. — Как смеете да плашите една нещастна, беззащитна жена като тази?
Преди да мога да отговоря, тя стоеше вече до Ан Катърик и я прегърна:
— Какво има, скъпа моя? Какво ти направи той?
— Нищо — отвърна бедното създание. — Нищо. Само съм изплашена.
Без всякакъв страх мисис Клемънтс се извърна към мен с негодувание, което предизвика уважението ми.
— Би трябвало дълбоко да се засрамя от себе си, ако заслужавах този гневен поглед — казах аз. — Но не го заслужавам. За съжаление я уплаших, без да съм имал това намерение. Тя не ме вижда за първи път. Попитайте я сама и ще ви каже, че не съм способен да навредя съзнателно на нея или на която и да е друга жена.
Говорех отчетливо, за да може Ан Катърик да ме чуе и разбере, и видях, че думите и техният смисъл стигнаха до нея.
— Да, да — каза тя, — веднъж той се отнесе добре с мен, помогна ми… — Тя прошепна останалото на ухото на своята приятелка.