Външният вид на мистър Гилмор бе в пълна противоположност с общоприетата представа за стар адвокат. Той бе червендалест; бялата му коса бе доста дълга и грижливо сресана; тъмното палто, жилетката и панталоните му прилягаха безупречно; бялата му широка вратовръзка бе грижливо вързана; а светлолюляковите му ръкавици от шевро биха могли, без страх и упрек, да красят ръцете на някой модерен духовник. Обноските му бяха приятно белязани от официалната елегантност и изящество на старата школа за учтиво държане, но и оживени от въодушевлението, енергичността и отзивчивостта на човек, чието житейско занимание го задължава да поддържа способностите си в добра работна форма. Жизнерадостен организъм и добри перспективи като начало; похвално и достатъчно благосъстояние в резултат на последвалата продължителна кариера; бодри, изпълнени с работа и голяма почит старини — такива бяха основните впечатления, които извлякох от запознанството си с мистър Гилмор; за да бъда справедлив към него, ще добавя, че по-нататъшните ми и по-задълбочени контакти само потвърдиха казаното.
Оставих възрастния господин и мис Халкъм да влязат в къщата и да разговарят по семейните въпроси, необезпокоявани от чуждо присъствие. Те пресякоха преддверието и се отправиха към салона, а аз се върнах обратно по стълбите, за да се поразходя сам из градината.
Часовете ми в Лимъридж Хаус бяха броени — отпътуването ми на следващата утрин бе вече неотменимо; участието ми в разследването, което се наложи от анонимното писмо, приключваше. Нямаше да навредя никому освен на себе си, ако за малкото оставащо ми време освободях сърцето си от хладната жестокост на въздържанието, което необходимостта ме бе принудила да му наложа, и кажех последно сбогом на местата, свързани с кратките, изпълнени с блян мигове на моето щастие и моята любов.
Свих инстинктивно по алеята под прозореца на моето ателие, където я бях видял предната вечер с малкото й кученце, и тръгнах по пътеката, по която тъй често бяха минавали нейните скъпи нозе, докато стигнах до портичката, водеща към градината й с рози. Зимната голота я обгръщаше сега с печал. Цветята, които ме бе учила да различавам по имената им, цветята, конто я бях учил да рисува, бяха изчезнали вече и мъничките бели пътечки между лехите бяха влажни и позеленели. Продължих нататък към широката алея с дърветата, където бяхме вдишвали заедно топлия аромат на августовските вечери, където заедно се бяхме възхищавали на безкрайните игри на светлосенките, изпъстрили земята. Около мен от стенещите клони падаха листа и мирисът на гнилота във въздуха ме пронизваше до костите. Не след дълго излязох от парка и тръгнах по тесния път, виещ се незабележимо нагоре към най-близките хълмове. Старото повалено дърво, на което бяхме присядали за отмора, бе подгизнало от дъжда и туфата от папрат и тревици, която й бях нарисувал, сгушена край грубата каменна стена пред нас, се бе превърнала в локва със застояла вода околовръст малко островче от оплетени бурени. Изкачих се до върха на хълма и отправих взор към гледката, която в по-щастливите дни тъй често бе предизвиквала възхищението ни. Наоколо ми бе студено и пусто; това вече не беше гледката, която помнех. Слънчевата светлина на нейното присъствие бе далеч от мен; очарованието на гласа й вече не шепнеше в ухото ми. На мястото, от което сега гледах, тя ми бе говорила за баща си, починал след майка й, бе ми разказвала колко силно са били привързани един към друг и с каква тъга усеща все още неговото отсъствие, когато влиза в някои стаи или се отдава на забравени занимания и забавления, с които той бил свързан. Нима гледката, която бях съзерцавал, слушайки тези думи, бе гледката, която виждах сега, застанал сам на върха на хълма? Обърнах се и я оставих зад себе си; започнах да слизам по виещия се път обратно през степта, покрай дюните, докато стигнах до брега. И видях бялата ярост на прибоя и гордите скокове на безбройните вълни; видях и онова място, на което тя веднъж чертаеше по пясъка безцелни фигури с чадърчето си за слънце — мястото, където бяхме седели заедно, докато тя ме разпитваше за мен самия и за дома ми, задаваше ми с женска наблюдателност подробни въпроси за майка ми и сестра ми и невинно ме питаше дали някога ще напусна самотната си квартира и ще имам съпруга и свой собствен дом. Вятърът и морето отдавна бяха заличили дирята, която беше оставила с онези знаци по пясъка. Погледът ми се ширна над еднообразния морски пейзаж и мястото, където ние двамата бяхме пропилявали слънчевите часове, бе загубено за мен, сякаш никога не съм знаел къде е било, бе напълно непознато, сякаш стоях вече на чужд бряг. Празната тишина на брега прокънтя глухо в сърцето ми. Тръгнах обратно към къщата и градината, където на всяка крачка имаше следи, които ми говореха за нея.