— Не, не — отвърна тя искрено и мило, — напуснете ни като приятел: споделете още веднъж хляба с нас. Останете тук и вечеряйте, останете тук и ни помогнете да прекараме тъй щастливо нашата последна вечер с вас, както и първата. Аз ви каня, мисис Веси ви кани… — Тя се поколеба за миг и после добави: — Лора също ви кани.
Обещах да остана. Господ ми е свидетел, че нямах желание да оставя и сянка от тъжно впечатление върху която и да е от тях. Собствената ми стая бе най-доброто място за мен, докато удари звънецът за вечеря. Изчаках там, докато стане време да сляза долу.
През целия този ден не бях говорил с мис Феърли, нито дори я бях виждал. Първата среща с нея, когато влязох в салона, бе тежко изпитание за нейното и моето самообладание. Тя също бе направила всичко възможно, за да може тази вечер да ни върне към златното, отминало време — времето, което никога вече нямаше да се върне. Облякла бе роклята, която често бе предизвиквала най-голямото ми възхищение — тъмносиня копринена рокля с красива гарнитура от старинна дантела; с предишната си готовност тя пристъпи напред, за да ме поздрави; подаде ми ръката си с искреното, невинно доброжелателство на някогашните по-щастливи дни. Студените пръсти, които потрепереха, обгръщайки моите, бледите страни с яркочервеното петно, което ги изгаряше по средата, слабата усмивка, която се опита да заиграе по устните й и замря, когато ги погледнах — всичко ми подсказваше колко много й струва да поддържа външното си спокойствие. Сърцето ми не можеше да я доближи още повече до себе си, инак щях да я заобичам тъй, както никога дотогава не бях обичал.
Мистър Гилмор ни беше от голяма помощ. Той беше в много добро настроение и водеше разговора с неуморим дух. Мис Халкъм го подкрепяше решително и аз правех всичко възможно да следвам примера й. Милите сини очи, в които така добре се бях научил да тълкувам и най-малката промяна, ме погледнаха умолително, когато седнахме на масата. Помогнете на сестра ми — казваше ми сякаш нежното, разтревожено лице, — помогнете на сестра ми и ще помогнете и на мен.
Вечерята премина, видимо поне, достатъчно добре. Когато дамите станаха от масата и мистър Гилмор и аз останахме сами, в столовата се появи нещо, което възбуди вниманието ни и ми даде възможност да се успокоя за няколко минути в необходима и желана тишина. Прислужникът, изпратен да проследи Ан Катърик и мисис Клемънтс, се завърна и бе веднага въведен в столовата, за да докладва за извършеното.
— Е — каза мистър Гилмор, — какво открихте?
— Открих, сър — отговори прислужникът, — че двете жени са взели билети от нашата гара за Карлайл.
— Естествено, като сте разбрали това, сте заминали за Карлайл?
— Да, сър, но за съжаление не можах да открия никаква по-нататъшна следа.
— Разпитахте ли на гарата?
— Да, сър.
— И по различните странноприемници?
— Да, сър.
— И оставихте бележката, която ви връчих, в полицията?
— Тъй сторих, сър.
— Е, приятелю, направили сте всичко, каквото сте могли, и аз направих всичко, каквото можах, и с това въпросът приключва до второ разпореждане. Изиграхме си козовете, мистър Хартрайт — продължи старият джентълмен, след като прислужникът излезе. — Засега поне жените ни надхитриха и единственият ни изход е да чакаме пристигането на сър Пърсивъл Глайд в понеделник. Няма ли да си напълните отново чашата? Тази бутилка портвайн се оказа добра — яко, солидно старо вино. Макар че в собствената си изба имам и по-добро.
Върнахме се в салона — стаята, в която бяха преминали най-щастливите вечери от живота ми, стаята, която след тази последна вечер нямаше никога вече да видя. Тя бе променена, откакто дните намаляха и времето застудя. Остъклените врати към терасата бяха затворени и скрити зад дебели завеси. Вместо мекия привечерен здрач, на който бяхме свикнали да седим, очите ми сега заслепяваше ярката, сияеща светлина от лампите. Всичко бе променено — вътре и навън всичко бе променено.
Мис Халкъм и мистър Гилмор седнаха край масата за карти; мисис Веси зае обичайното си кресло. Нищо не им пречеше да прекарат добре вечерта и забелязвайки това, аз още по-болезнено усетих туй, що пречеше на мен. Видях, че мис Феърли обикаля бавно около нотната стойка. Имаше време, когато можех да се присъединя към нея. Зачаках нерешително; не знаех нито накъде да тръгна, нито какво да предприема. Тя хвърли бърз поглед към мен, взе неочаквано някакви ноти от стойката и сама се приближи.