В два часа мистър Феърли изпрати да ми съобщят, че се чувствува достатъчно добре, за да ме види. По никакъв начин не мога да кажа, че се бе променил, откакто го видях за първи път. Както обикновено говореше все за същите неща — за себе си и за своите страдания, за прекрасните си монети и за своите с нищо несравними Рембрандови офорти. Щом се опитах да заговоря за делата, довели ме в дома му, той затвори очи и каза, че го „разстройвам“. Аз продължих да го разстройвам, връщайки се отново и отново към въпроса. Можах само да се уверя, че той гледа на брака на племенницата си като на нещо решено; че баща й го е поискал и той самият го искаше; че този брак е желан и че той лично би изпитал радост, когато се сложи край на това безпокойство. Колкото до договора, бих ли искал да се посъветвам с племенницата му и след това да се задълбоча в семейните дела въз основа на собствените ми познания, за да приготвя всичко и да сведа неговото участие в цялата работа като настойник до казване на „да“-то в подходящия момент — ами да, той, разбира се, ще приеме моите възгледи и възгледите на всеки друг с безкрайно удоволствие. Междувременно, ето на, съм имал възможността да го видя — безпомощен страдалец, прикован в стаята си. Мислел ли съм, че ми изглежда на човек, който иска да го тормозят? Не. Тогава защо да бъде тормозен?
Аз бих могъл вероятно да бъда малко изненадан от това странно отсъствие на желание за самоутвърждаване от страна на мистър Феърли в ролята му на настойник, ако не познавах достатъчно семейните дела, за да си припомня, че той бе ерген и че интересът му към Лимъридж и цялата останала собственост се изчерпваше с личния му живот. Ето защо при това положение резултатът от разговора нито ме учуди, нито ме разочарова.
Неделята бе скучен ден и извън къщата, й в нея. За мен пристигна писмо, от адвоката на сър Пърсивъл Глайд, уведомяващо ме, че е получено копието от анонимното писмо и придружителната бележка с моето изявление по въпроса. След обяд мис Феърли се присъедини към нас, но изглеждаше бледа и подтисната и съвсем не приличаше на себе си. Поговорих малко с нея и се осмелих да намекна деликатно за сър Пърсивъл. Тя слушаше, без да каже нищо. Включваше се с желание във всички други теми, но по този въпрос предпочиташе да не взема отношение. Започнах да се съмнявам дали не съжалява за годежа си — точно както се случва често с младите дами, когато съжалението идва твърде късно.
— В понеделник сър Пърсивъл Глайд пристигна. Видя ми се извънредно симпатичен, що се отнася до обноските и външния му вид. Изглеждаше по-възрастен, отколкото очаквах, тъй като косата му бе опадала над челото и лицето му бе понабръчкано и уморено, но действията му бяха енергични и духът му висок, като на млад мъж. Срещата му с мис Халкъм беше възхитително сърдечна и непристорена, а когато му бях представен, той ме прие с такава лекота и любезност, че се спогодихме като стари приятели. Мис Феърли не беше с нас, когато той пристигна, но се появи в стаята десет минути по-късно. Сър Пърсивъл стана и поднесе своите комплименти със съвършено изящество. Забелязвайки влошилото се състояние на младата дама, което се бе отразило и на вида й, той изрази своята очевидна загриженост със смесица от нежност и почитание, с непретенциозна изисканост на тона, гласа и поведението си, които направиха чест на доброто му възпитание и на точния му усет. При тези обстоятелства доста ме изненада фактът, че мис Феърли продължи да се държи напрегнато и неловко в негово присъствие и че се възползува от първата появила се възможност да напусне отново стаята. Сър Пърсивъл не забеляза нито сдържаността, с която тя го прие, нито неочакваното й оттегляне от компанията ни. Той не й се натрапваше, докато тя бе там, и по никакъв начин не намекна за излизането й, когато си отиде, с което да постави мис Халкъм в затруднено положение. Неговият такт и вкус не сгрешиха в този или който и да е друг случай, докато бях в Лимъридж Хаус.
Бедната щом мис Феърли напусна стаята, той ни спести неудобството по въпроса за анонимното писмо, като сам заговори за него. Пътувайки от Хампшър, се отбил в Лондон, видял адвоката си, прочел документите, изпратени от мен, и продължил за Къмбърланд, изпълнен от нетърпение да донесе успокоение на умовете ни с най-бързото и най-пълно обяснение, което би могло да се изрази с думи. При това негово изказване аз му предложих оригинала на писмото, който бях запазил, за да го види. Той ми благодари и не пожела да го види, заявявайки, че е чел копието и че желае оригиналът да остане в наши ръце.