Видях, че мис Халкъм промени цвета си и леко се смути. Изглежда, й се стори, както и на мен, че колкото и учтиво да бе направено предложението на сър Пърсивъл, то произтичаше, макар и много деликатно, от колебанието, което пролича в поведението й преди минута или две.
— Надявам се, сър Пърсивъл, че не сте тъй несправедлив, за да поставяте под съмнение моето доверие към вас — заяви бързо тя.
— Естествено, че не, мис Халкъм. Правя предложението единствено в знак на внимание към вас. Ще извините ли моето упорство, ако повторно се осмеля да настоявам за него?
Докато говореше, той отиде до писалището, придърпа един стол към него и отвори папката с листа за писане.
— Позволете ми да ви помоля да напишете писъмцето — каза той — като услуга към мен. Няма да ви отнема повече от няколко минути. Трябва само да зададете два въпроса на мисис Катърик: първият — дали дъщеря й е изпратена в приюта с нейното знание и одобрение; вторият — дали участието ми в тази работа е такова, че да заслужава благодарността й. Мистър Гилмор не изпитва безпокойство по този неприятен въпрос, вие също; моля ви, освободете и моето съзнание от тази тревога, като напишете писъмцето.
— Вие ме задължавате да изпълня вашата молба, сър Пърсивъл, въпреки желанието ми да откажа.
При тези думи мис Халкъм стана от мястото си и седна на писалището. Сър Пърсивъл й благодари, подаде й перото и после се оттегли към камината. Малката италианска хрътка на мис Феърли лежеше на килимчето. Той протегна ръка и извика доброжелателно на кучето:
— Ела, Нина, не сме се забравили, нали?
Както може да се очаква от галените кучета, които често са страхливи и кисели, животинката го погледна сърдито, отдръпна се от протегнатата му ръка, излая жаловито, потрепера и се скри под канапето. Едва ли бе възможно да се разстрои от такава дреболия като отношението на кучето към него, но въпреки това забелязах, че той много неочаквано се отдалечи към прозореца. Може би понякога бе раздразнителен. Ако е така, съчувствувам му. Моят нрав понякога също е раздразнителен.
Мис Халкъм не се забави дълго с писмото. Когато свърши, тя стана от писалището и подаде листа на сър Пърсивъл. Той се поклони, взе го от нея, сгъна го веднага, без да поглежда съдържанието му, написа адреса и й го връчи отново в мълчание. В живота си не съм виждал нещо извършено по-изящно и по-подобаващо.
— Вие настоявате аз да пусна писмото, сър Пърсивъл? — запита мис Халкъм.
— Моля ви да го направите — отговори той. — А сега, когато то е написано и запечатано, позволете ми да задам един-два последни въпроса относно нещастната жена, с която е свързано. Прочетох съобщението, изпратено тъй любезно от мистър Гилмор до моя адвокат, където са изложени обстоятелствата, при които е идентифициран авторът на анонимното писмо. Но има известни моменти, които не са засегнати в съобщението. Срещнала ли се е Ан Катърик с мис Феърли?
— Разбира се, че не — отвърна мис Халкъм.
— Видя ли се тя с пас?
— Не.
— В такъв случай тя не е разговаряла с хора от къщата, ако не се смята някой си мистър Хартрайт, който се е срещнал с нея случайно в църковния двор?
— Да, никой друг не е разговарял с нея.
— Доколкото разбирам, мистър Хартрайт е бил нает като учител по рисуване в Лимъридж? Член ли е той на някое от художническите сдружения?
— Мисля, че не е — отговори мис Халкъм.
Той спря за миг, като че ли размисляше над последния отговор, и после добави:
— Открихте ли къде е живяла Ан Катърик, докато е била тук?
— Да. В една ферма в степта, наречена Тодс Корнър.
— Наш общ дълг към бедното създание е да я намерим — продължи сър Пърсивъл. — Може би е казала нещо в Тодс Корнър, което ще ни помогне да я открием. С тази надежда ще отида там и ще разпитам. Междувременно, тъй като не мога да се превъзмогна, за да разговарям с мис Феърли по този болезнен въпрос, смея ли да ви помоля, мис Халкъм, да бъдете така любезна вие да й дадете необходимото обяснение, след като, разбира се, изчакате отговора на това писмо.
Мис Халкъм обеща да изпълни молбата му. Той й благодари, кимна весело и ни остави, за да се настани в стаята си. Когато отвори вратата, намусената хрътка подаде острата си муцуна изпод канапето и излая, сякаш бе готова да го захапе.
— Добра работа свършихме тази сутрин, мис Халкъм — обадих се аз, щом останахме сами. — Ето че един тревожен ден вече завърши.
— Да — отговори тя, — несъмнено. Много се радвам, че сте доволен.
— Аз! Навярно с това писмо в ръката вие също сте спокойна?
— О, да. Как би могло да бъде иначе? Зная, че другото е невъзможно — продължи тя, говорейки повече на себе си, отколкото на мен. — Но ми се искаше Уолтър Хартрайт да е все още тук, за да присъствува на това обяснение и да чуе предложението да напиша писмото.