— Често обичахте да сядате на колената ми, когато бяхте малка, скъпа моя — казах аз, — и сега кученцето ви, изглежда, има намерение да запълни вместо вас празния трон. Тази красива рисунка ваша ли е?
Посочих към албума, отворен на масата до нея, който очевидно бе разглеждала, преди да вляза. Разгърнатата страница разкриваше малък акварелен пейзаж, изкусно прикрепен върху нея. Това бе рисунката, предизвикала въпроса ми — съвсем случаен въпрос; но можех ли да подхвана деловия разговор още с първите си думи?
— Не — отвърна тя, извръщайки доста смутено поглед от рисунката, — не е моя.
Пръстите й бяха в непрекъснато движение навик, който помня от детството й — и винаги си играеха с първото нещо, което им попаднеше, когато някой й говореше. Този път те потърсиха албума и започнаха да си играят разсеяно около полето на малката акварелна рисунка. Меланхоличният израз сложи още по-силен отпечатък върху лицето й. Тя не гледаше рисунката, нито пък мен. Очите й скачаха неспокойно от един предмет в стаята на друг, разкривайки ясно, че тя подозира защо съм дошъл. Виждайки това, реших, че ще е най-добре без всякакво бавене да се насоча към целта.
— Една от причините, които ме доведоха тук, скъпа моя, е да ви кажа довиждане — започнах аз. — Днес трябва да се върна в Лондон и преди да замина, искам да разменя няколко думи с вас във връзка със собствените ви дела.
— Съжалявам много, че си заминавате, мистър Гилмор — каза тя, като ме погледна мило. — Вашето присъствие тук ме връща към доброто старо време.
— Надявам се, че ще мога да дойда отново и да събудя още веднъж тези приятни спомени — продължих аз, — но тъй като съществува известна несигурност относно бъдещето, трябва да се възползувам от възможността, която имам, и да говоря с вас сега. Аз съм ваш дългогодишен адвокат и ваш стар приятел и се осмелявам да ви напомня, с убедеността, че няма да ви обидя, за вероятността на вашия брак със сър Пърсивъл Глайд.
Тя дръпна ръка от малкия албум така неочаквано, сякаш той бе станал горещ и я бе изгорил. Пръстите й се вплетоха нервно едни в други върху скута й, погледът й се заби в пода и на лицето й се изписа израз на напрежение, което граничеше с болка.
— Абсолютно наложително ли е да говорим за моето брачно споразумение? — запита тихо тя.
— Наложително е да го споменем — отвърнах аз, — без да разсъждаваме върху факта. Нека просто кажем, че вие може да се омъжите или може да не се омъжите. В първия случай трябва да бъда предварително подготвен да направя договора ви и от учтивост не трябва да го извърша, без най-напред да съм се посъветвал с вас. Сегашният разговор може да се окаже единствената ми възможност да чуя какви са вашите желания. Ако приемем, че решите да се омъжите, искам да ви осведомя колкото се може с по-малко думи какво е сегашното ви положение и как можете да го промените, ако желаете, в бъдеще.
Разясних й точно целта на брачния договор и подир това й казах какви са нейните перспективи — на първо място при навършване на пълнолетието й; и на второ място при смъртта на чичо й — разграничавайки собствеността, върху която тя имаше права само приживе, и тази, която оставаше изцяло под нейно разпореждане. Тя ме слушаше внимателно, като напрегнатият израз все още бе изписан на лицето й, а ръцете й бяха все още вкопчени нервно една в друга на скута й.
— А сега — заключих аз — кажете ми имате ли пред вид някакво условие, което в дадения случай бихте желали да включа — за което е необходимо, разбира се, съгласието на вашия настойник, тъй като все още не сте пълнолетна.
Тя се раздвижи неспокойно на стола си и после ненадейно ме погледна много сериозно право в очите.
— Ако това се случи — започна тя немощно, — ако аз…
— Ако вие се омъжите — подпомогнах я аз.
— Не му позволявайте да ме раздели от Мариан — извика тя с неочакван прилив на енергия. — О, мистър Гилмор, моля ви, направете юридически така, че Мариан да живее заедно с мен!
При други обстоятелства вероятно щях да се развеселя от това чисто женско тълкуване на въпроса ми и от дългото обяснение, което го бе предхождало. Но видът й и гласът й, когато говореше, бяха такива, че не само ми подействуваха сериозно — те ме натъжиха. Думите й, колкото и малко да бяха те, издаваха отчаяното желание да не я отскубват от миналото, което от своя страна вещаеше нещо лошо в бъдещето.