Отговорът на мистър Феърли, получен със следващата поща, се оказа крайно неясен и неподходящ. Преведен на обикновен английски език, той гласеше следното: „Ще бъде ли така любезен скъпият Гилмор да не тревожи своя приятел и клиент за такава дреболия като една отдалечена във времето вероятност? Може ли да се смята, че една млада жена на двадесет и една години ще умре преди един четиридесет и пет годишен мъж и при това без да остави деца? От друга страна, възможно ли е в този окаян свят да се надценява стойността на мира и покоя? Ако тези две небесни благословии се предлагаха в замяна на една такава земна дреболия, като отдалеченият шанс да се получат двадесет хиляди лири, нима сделката не беше честна. Разбира се, че да. Тогава защо да не се направи?“
Захвърлих писмото с отвращение. То тъкмо бе прелетяло и паднало на пода, когато на вратата ми се почука и мистър Мериман, адвокатът на сър Пърсивъл, бе въведен. В този свят съществуват много разновидности на хитрия професионалист, но най-трудно човек се справя с онези, които искат да го измамят под прикритието на вроденото добродушие. От всички възможности, с които може да ти се случи да имаш работа, дебелият, охранен, усмихнат, приятелски настроен делови мъж подсказва най-голяма безнадеждност. Мистър Мериман беше от тази категория.
— Е, как се чувствува добрият мистър Гилмор? — започна той, целият огрян от топлината на собствената си приветливост. — Радвам се да ви видя, сър, в такова отлично здраве. Минавах покрай вашата врата и си помислих, че няма да е зле да надникна в случай, че имате да ми съобщите нещо. Нека, моля ви, нека да разрешим това малко различие помежду си устно, ако можем! Имате ли вече вест от вашия клиент?
— Да, а вие от вашия?
— Мой скъпи, добри ми сър, как бих искал моят клиент да ми предостави каквото и да е решение — от цялото си сърце желая да смъкна отговорността от раменете си; но той е твърдоглав или, по-точно казано — категоричен и не иска да ме освободи от нея. „Мериман, оставям подробностите на вас. Правете тъй, както смятате, че е добре за моите интереси, и считайте, че лично аз съм се оттеглил от цялата работа, докато тя не приключи.“ Това бяха думите на сър Пърсивъл преди две седмици и единственото, което можех да го накарам да направи, бе да ги повтори. Мистър Гилмор, както знаете, аз не съм корав човек. Уверявам ви, между нас да си остане, че лично аз бих искал да залича собствената си забележка начаса. Но след като сър Пърсивъл не желае да се заеме с въпроса и сляпо предава всичките си интереси на моята грижа, каква позиция мога да заема, освен позицията да ги отстоявам? Ръцете ми са вързани — не виждате ли, уважаеми сър, — ръцете ми са вързани.
— В такъв случай вие поддържате забележката си към клаузата безусловно? — попитах аз.
— Да, по дяволите! Нямам друг избор. — Той отиде, до камината и започна да се грее, тананикайки си весело с богат басов глас края на една мелодия. — Какво е становището на вашата страна? — продължи той. — Хайде, моля ви, кажете ми какво е становището на вашата страна.
Срамувах се да му кажа. Опитах се да спечеля време — не, направих нещо по-лошо. Моите адвокатски инстинкти надделяха и аз дори се опитах да се пазаря.
— Двадесет хиляди лири е доста голяма сума, за да очакваме от приятелите на дамата да я пожертвуват в двудневен срок — заявих аз.
— Напълно вярно — отвърна мистър Мериман, отправяйки замислен поглед към ботушите си. — Правилно го казахте, сър — наистина съвсем правилно!
— Един компромис, отчитащ както интересите на семейството на дамата, така и интересите на съпруга, може би не би изплашил тъй много моя клиент — продължих аз. — Хайде, хайде, тази вероятност се свежда в края на краищата до спазаряване. Кое е най-малкото, което бихте приели?
— Най-малкото, което ще приемем — изрече мистър Мериман, — е деветнадесет хиляди деветстотин деветдесет и девет лири, деветнадесет шилинга и единадесет пенса. Ха! Ха! Ха! Извинете ме, мистър Гилмор. И аз имам право на малка шегичка.