— Наистина малка — отбелязах. — Шегата ви струва точно колкото няколкото пенита, заради които бе направена.
Мистър Мериман бе възхитен. Стаята започна да кънти от смеха, с който прие язвителния ми отговор. Колкото до мен, не показах добродушие дори и наполовина; заговорих отново делово и сложих край на разговора.
— Днес е петък — казах му, — изчакайте ни до вторник за окончателния отговор.
— На всяка цена — отвърна мистър Мериман. — Дори и по-дълго, ако желаете, скъпи ми господине. — Той си взе шапката, за да си върви, но после отново ме заговори. — Между другото — каза ми — вашите клиенти в Къмбърланд не са получавали други известия ОТ жената, която написа анонимното писмо, нали?
— Нищо повече. Вие открихте ли някаква следа от нея?
— Все още не — отговори моят юридически приятел. — Но не се отчайваме. Сър Пърсивъл има подозрения, че някой й помага да се крие и ние наблюдаваме този някой.
— Имате пред вид възрастната жена, която беше с нея в Къмбърланд ли? — попитах аз.
— Съвсем друг човек, сър — отговори мистър Мериман. — Все още не сме успели да открием старата жена. Нашият някой е мъж. Ние го държим под око тук в Лондон и храним дълбокото подозрение, че той е помогнал по някакъв начин първия път при бягството й от приюта за душевноболни. Сър Пърсивъл искаше да го разпита незабавно, но аз казах: „Не, това само ще го накара да бъде по-предпазлив. Наблюдавайте го и чакайте.“ Ще видим какво ще стане. Една опасна жена на свобода, мистър Гилмор; никой не знае какво още може да извърши. Довиждане, сър. Надявам се, че във вторник ще имам удоволствието да получа вест от вас.
Той Се усмихна дружелюбно и излезе.
През втората част на разговора с моя юридически приятел бях доста разсеян. Бях толкова загрижен около проблема с договора, че не обръщах внимание на никакви други въпроси и в мига, в който останах сам, започнах да мисля какъв да бъде следващият ми ход.
При всеки друг случай бих действувал според дадените ми нареждания, независимо от личната си съпротива, и бих се отказал от спора за двадесетте хиляди лири на място. Но не можех да се отнеса с такова безразличие към мис Феърли. Към нея изпитвах искрено чувство на привързаност и възхищение; помнех, че за мен баща й беше най-сърдечният приятел и клиент, който човек би могъл да има; докато изготвях договора, изпитвах към нея онова, което бих изпитвал, ако не бях ерген, към собствената си дъщеря; и затова бях твърдо решен да не пестя силите си в нейна услуга и там, където ставаше въпрос за нейните интереси. Да пиша повторно на мистър Феърли, беше немислимо; това би му дало само още една възможност да се изплъзне между пръстите ми. Може би щеше да бъде по-полезно да се срещна с него и лично да изразя възраженията си. Следващият ден бе събота. Реших да си взема билет за отиване и връщане и да раздрусам старите си кости до Къмбърланд с надеждата, че ще го убедя да възприеме позицията, която бе справедлива, независима и благородна. Несъмнено шансът беше незначителен, но фактът, че не съм го пропуснал, щеше да успокои съвестта ми. Тогава щях да съм сторил всичко, което човек в моето положение би могъл да направи в интерес на единственото, дете на своя стар приятел.
Времето в събота беше прекрасно — западен вятър и ярко слънце. И тъй като напоследък отново усещах в главата си онази напрегнатост, срещу която моят лекар ме бе предупредил сериозно още преди две години, реших да се възползувам от възможността за малко допълнително движение и след като изпратих предварително багажа си, тръгнах пеша към гарата на Юстън Скуеър. Когато стигнах до Холбърн, един господин, който мина бързо покрай мен, спря и ме заговори. Това беше мистър Уолтър Хартрайт.
Ако той не ме бе поздравил пръв, сигурно щях да го отмина. Бе така променен, че едва можах да го позная. Лицето му бе бледо и изпито, държането му — припряно и неуверено, а облеклото му, което бях запомнил като спретнато и подобаващо за джентълмен, когато се запознахме в Лимъридж, бе така занемарено, че бих се засрамил, ако някой от моите чиновници се появеше в този вид.
— Отдавна ли се върнахте от Къмбърланд? — запита той. — Преди известно време мис Халкъм ми писа. Разбрах, че обяснението на сър Пърсивъл Глайд е било прието като задоволително. Скоро ли ще се състои сватбата? Може би случайно знаете, мистър Гилмор?
Той говореше тъй бързо и струпваше въпросите си така странно и объркано, че аз с мъка следях мисълта му. Независимо от близките отношения, в които би могъл да бъде със семейството от Лимъридж поради стечението на неприятните обстоятелства, според мен той нямаше право да очаква сведения относно личните им въпроси и затова реших колкото се може по-безболезнено да прекратя темата за брака на мис Феърли.