— Времето ще покаже, мистър Хартрайт — рекох му, — времето ще покаже. Осмелявам се да предположа, че няма да бъдем далеч от истината, ако следим вестниците за съобщението за сватбата. Простете ми, че отбелязвам, но за съжаление не изглеждате така добре, както при последната ни среща.
Нервна тръпка премина за миг през устните и очите му и ме накара донякъде да се упрекна, че му отговорих по такъв многозначително предпазлив начин.
— Нямах никакво право да питам за нейната сватба — каза той с горчивина. — Трябва да чакам, докато прочета във вестниците като другите хора. Да — продължи той, преди да мога да поднеса някакви извинения. — Напоследък не съм добре. Заминавам за чужбина, ще се опитам да променя обстановката и заниманията си. Мис Халкъм прояви любезността да ми помогне с нейните връзки и моите препоръки се приеха добре. Далече е, но за мен е без значение къде отивам, какъв е климатът или колко дълго ще отсъствувам.
Докато говореше, той се оглеждаше наоколо в тълпата от непознати, които минаваха от двете ни страни, като че ли мислеше, че някой би могъл да ни наблюдава.
— Желая ви успех и да се върнете здрав и читав! — казах аз и после добавих, за да не го държа напълно изолиран по въпроса за семейство Феърли: — Днес заминавам по работа в Лимъридж. В момента мис Халкъм и мис Феърли отсъствуват. На посещение са при някакви приятели в Йоркшър.
Погледът му просветна и той се канеше да каже нещо в отговор, но същият мигновен нервен спазъм премина отново през лицето му. Взе ръката ми, стисна я силно и изчезна сред тълпата без нито дума повече. Макар че почти не го познавах, изчаках минута, гледайки след него почти с чувство на съжаление. В професията си съм натрупал достатъчно опит, що се отнася до младите мъже, за да зная какви са външните признаци и белези на техния старт в погрешна посока и колкото и да ми е мъчно да го кажа, когато тръгнах отново към гарата, аз изпитвах сериозни съмнения за бъдещето на мистър Хартрайт.
IV
Взех един ранен влак и пристигнах в Лимъридж точно за вечеря. Къщата бе подтискащо празна и глуха. Надявах се, че добрата мисис Веси ще ми прави компания в отсъствието на младите дами, но поради настинка тя пазеше стаята. Слугите така се изненадаха, когато ме видяха, че се разтичаха и засуетиха глупаво, при което направиха куп досадни грешки. Дори икономът, който имаше достатъчно опит, за да се справи с такова положение, ми донесе изстудена бутилка портвайн. Сведенията за здравето на мистър Феърли както обикновено бяха същите и когато изпратих съобщение за пристигането си, бях уведомен, че той с най-голямо удоволствие щял да ме приеме на другата сутрин, но неочакваната новина за моето появяване била предизвикала сърцебиене, което омаломощило силите му за тази вечер. Цяла нощ вятърът ви мрачно и странни скърцания и стенания се чуваха тук и там из празната къща. Както можеше да се очаква, спах отвратително, на сутринта станах в твърде лошо настроение и закусих сам.
В десет часа бях съпроводен до стаите на мистър Феърли. Той се намираше в обичайното помещение, на обичайния си стол и в обичайното тежко състояние на духа и тялото. Когато влязох, камериерът му държеше пред него тежка папка с офорти с размери не по-малки от тези на бюрото ми. Нещастният чужденец се хилеше по най-раболепен начин и, изглежда, всеки момент щеше да падне от умора, докато господарят му разгръщаше спокойно офортите и извличаше скритата им хубост с помощта на увеличително стъкло.
— Най-добрият от добрите стари приятели! — каза мистър Феърли, облягайки се назад лениво, преди още да ме е погледнал. — Чувствувате ли се съвсем добре? Колко мило от ваша страна, че идвате да ме посетите в моето уединение! Скъпи Гилмор!
Очаквах, че камериерът ще бъде отпратен, когато влязох, но нищо подобно не се случи. Той продължи да стои пред креслото на господаря си, треперещ под тежестта на офортите; а мистър Феърли седеше и спокойно въртеше увеличителното стъкло между белите си пръсти.
— Дойдох да говоря с вас по много важен въпрос — започнах аз. — Затова ви моля да ме извините, ако предложа да останем насаме.
Злочестият камериер ме погледна с благодарност. Мистър Феърли глухо повтори последните ми думи „да останем насаме“, като ги придружи с изражение, подсказващо крайното му изумление.
Нямах никакво настроение да лавирам по какъвто и да е начин и реших да го накарам да разбере какво имам пред вид.