Когато влязох в стаята й, заварих я да крачи нетърпеливо напред-назад. Зачервена и възбудена, тя пристъпи веднага към мен и ме заговори, преди още да съм отворила уста.
— Трябваше ми — рече тя. — Ела и седни до мен на канапето. Мариан! Не мога повече! Трябва да сложа край и ще го направя.
Страните й бяха твърде зачервени, в поведението й се усещаше голяма енергия, а в гласа й — категоричност. Малкият бележник с рисунките на Хартрайт — фаталният бележник, над който ще мечтае винаги когато е сама — беше в ръката й. Започнах с това, че нежно, но настойчиво го взех от нея и го сложих на една странична масичка, където нямаше да се вижда.
— Кажи ми спокойно, скъпа моя, какво желаеш да направиш? — казах аз. — Посъветва ли те мистър Гилмор?
Тя поклати глава:
— Не, не за това, за което мисля сега. Той беше много мил и добър към мен, Мариан, и ме е срам да кажа, че го наскърбих, защото плаках. Ужасно безпомощна съм — не мога да се владея. Заради себе си и заради всички нас трябва да намеря достатъчно смелост да сложа край на всичко това.
— Имаш пред вид достатъчно смелост, за да поискаш свободата си? — запитах аз.
— Не — отвърна простичко тя. — Смелост, скъпа, да кажа истината.
Тя ме обгърна с двете си ръце и сложи кротко глава на гърдите ми. На отсрещната стена висеше миниатюрен портрет на баща й. Наведох се над нея и видях, че го гледаше, докато главата й почиваше върху мен.
— Не ще мога да поискам да се развали годежът — продължи тя. — Както и да приключи това, за мен ще бъде ужасно. Всичко, което мога да сторя, Мариан, е да не направя нещастието си още по-жестоко с мисълта, че съм нарушила обещанието си и съм забравила последните думи на умиращия си баща.
— Тогава какво предлагаш? — попитах аз.
— Да изрека сама истината пред сър Пърсивъл. Глайд — отвърна тя — и да го накарам да ме освободи, ако желае — не защото го моля, а защото знае всичко.
— „Всичко“? Какво искаш да кажеш с това, Лора? За сър Пърсивъл е достатъчно да знае (той самият вече ми го каза), че собствените ти желания се противопоставят на годежа.
— Мога ли да му кажа това, след като баща ми обяви този годеж при моето лично съгласие? Трябваше да устоя на обещанието си. Боя се да призная, че макар и не щастлива, можех да бъда доволна — тя спря, обърна лице към мен и опря бузата си до моята, — трябваше да удържа на думата си за годежа, Мариан, ако в сърцето ми не бе покълнала друга любов, която не съществуваше, когато обещах да стана съпруга на сър Пърсивъл.
— Лора, ти никога няма да се унижиш, като направиш такова признание пред него.
— Напротив, ще се унижа, ако спечеля свободата си, като скрия от него онова, което той има право да знае.
— Той няма никакво право да го знае!
— Не е вярно, Мариан, не е вярно! Аз не трябва да мамя никого — и най-малко от всички мъжа, на когото ме отреди баща ми и комуто аз дадох дума. — Тя приближи устни към моите и ме целуна. — Моя единствена обич — продължи кротко тя, — ти ме обичаш твърде много и толкова се гордееш с мен, че забравяш това, което не би пропуснала, ако беше на мое място. По-добре е сър Пърсивъл да се съмнява в моите цели и да тълкува погрешно поведението ми, ако желае, отколкото да бъда притворна най-напред в мислите си, а после достатъчно подла в услуга на собствените си интереси, като продължавам да крия измамата.
Отдръпнах се от нея в почуда. За първи път си бяхме разменили местата: решимостта беше изцяло в нея, а колебанието — в мен. Погледнах бледото, спокойно, обхванато от примирение младо лице; видях чистотата и невинността на сърцето в нежните очи, които отвръщаха на погледа ми; и дребните земни предупреждения и възражения, които се канех да изрека, се стопиха и изчезнаха в собствената си празнота. Отпуснах глава в мълчание. Ако бях на нейно място, жалката, малка гордост, която кара толкова много жени да се превръщат в измамници, би превърнала в измамница и мен.
— Не ми се сърди, Мариан — обади се тя, приемайки погрешно мълчанието ми.