— Мое дело? — запита. — Каква причина може да има от моя страна, за да се оттегля?
Чух как дишането й се ускорява. Усетих ръката й да изстива. Въпреки всичко, което ми бе казала, когато бяхме сами, започнах да се страхувам. Напразно.
— Причина, която ми е трудно да ви съобщя — отговори тя. — В мен настъпи промяна, сър Пърсивъл — промяна, достатъчно сериозна, за да ви оправдае пред вас самия и пред мен за развалянето на годежа ни.
Лицето му побледня тъй много, че дори устните му загубиха цвета си. Той вдигна ръката, която лежеше на“ масата, извърна се малко и подпря глава на дланта си, така че го виждахме само в профил.
— Каква промяна? — попита. Тонът, с който зададе въпроса, ме разтресе — в него имаше някаква мъчителна подтиснатост.
Тя въздъхна тежко и се наведе леко към мен, за да опре рамо в моето. Усетих я, че трепери, и се опитах да я пощадя, като сама заговоря. Тя ме спря, стискайки предупредително ръката ми, и после отново се обърна към сър Пърсивъл, но този път без да го гледа.
— Чувала съм — започна тя — и вярвам, че най-нежната и най-искрената привързаност е тази, която една жена трябва да изпитва към съпруга си. Когато обявихме нашия годеж, аз трябваше да ви дам тази привързаност, ако можех, а вие трябваше да я спечелите, ако можехте. Бихте ли ме извинили и пощадили, сър Пърсивъл, ако призная, че вече не е така?
Няколко сълзи се събраха в очите й и започнаха бавно да се стичат по страните й, докато мълчеше и чакаше отговора му. Той не промълви нито дума. В началото на отговора й бе преместил ръката, на която бе подпрял главата си, така че тя закри лицето му. Не виждах нищо друго освен горната част на тялото му над масата. Нито един мускул по него не трепваше. Пръстите на ръката, която поддържаше главата му, бяха забити дълбоко в косата му. Те биха могли да изразяват скрит гняв или скрита тъга; трудно беше да се каже кое — те не трепереха. Нямаше нищо, абсолютно нищо, което да издаде тайната на мислите му в този миг — най-решителния миг в неговия и в нейния живот.
Реших заради Лора да го накарам да заговори.
— Сър Пърсивъл — намесих се рязко, — нямате ли какво да кажете, когато сестра ми каза толкова много, според мен дори повече — добавих аз, усещайки как нещастният ми нрав ме завладява, — отколкото всеки друг мъж във вашето положение би имал правото да чуе.
Последното прибързано изречение му откри път, по който би могъл да се измъкне, ако искаше, и той веднага се възползува от него.
— Извинете, мис Халкъм — каза той, като все още прикриваше лице с ръката си, — извинете ме, ако ви припомня, че аз никога не съм претендирал за такова право.
Няколкото категорични думи, които биха го върнали обратно там, откъдето се бе отклонил, бяха на върха на езика ми, когато Лора ме спря, заговорвайки отново.
— Надявам се, че не съм направила болезненото си признание напразно — продължи тя. — Надявам се, че то ми гарантира пълното ви доверие в това, което все още имам да кажа?
— Моля, бъдете напълно сигурна. — Той изрече този кратък отговор сърдечно и същевременно отпусна ръката си върху масата и се обърна към нас. Вече нямаше и следа от външните промени, които го бяха споходили. Лицето му изразяваше нетърпеливост и очакване; то не издаваше нищо друго, освен прекомерното желание да чуе следващите й думи.
— Бих искала да разберете, че не говоря, подтиквана от някакъв егоистичен мотив — каза тя. — Ако ме оставите след това, което току-що чухте, сър Пърсивъл, то няма да е, за да се омъжа за друг; вие само ми позволявате да остана сама до края на живота си. Моята простъпка към вас започна и приключи в собствените ми мисли. Тя никога няма да има развитие. Нито дума не е разменена… — Тя се поколеба, изпитвайки двоумение за израза, който трябваше да употреби; колебанието й предизвика моментно объркване, което отбелязах с тъга и болка. — Нито дума не е разменена — с търпение и решителност подхвана отново тя — между мен и лицето, което за първи и последен път споменавам пред вас, за чувствата ми към него или пък за чувствата му към мен; нито пък ще бъде разменена; едва ли има вероятност — в този свят — да се срещна отново с него. Настойчиво ви моля да ме пощадите от всякакви други обяснения и нека честната ми дума ви накара да повярвате в това, което току-що ви казах. Това е истината, сър Пърсивъл, истината, която според мен мъжът, комуто съм дала обещание за брак, има правото да чуе, независимо от цената, заплатена от собствените ми чувства. Аз вярвам в неговото благородство, за да ми прости, и в неговата честност, за да запази тайната ми.
— Това доверие е свято за мен — отвърна той, — и в двата случая аз свято ще го пазя.