След като отговори тъй, той я погледна, сякаш очакваше да чуе още нещо.
Казах всичко, което исках — добави тихо тя. — Казах повече, отколкото е необходимо, за да оправдая оттеглянето ви от годежа.
— Казахте повече, отколкото е необходимо — отговори той, — за да превърнете в най-свидната цел на живота ми желанието да удържа обещанието си.
При тези думи той стана от стола си и пристъпи няколко крачки към нея.
Тя подскочи рязко и нададе слаб вик на изненада. Всяка изречена от нея дума най-невинно бе разкрила чистотата и правдивостта й пред един мъж, който напълно разбираше безценната стойност на чистата и вярна жена. През цялото време благородното й държане бе действувало като скрит враг на всички надежди, които му бе поверила. Дори сега, когато злото бе сторено, чаках и гледах сър Пърсивъл да каже нещо, което би ми Дало възможността да го поставя в неудобно положение.
— Мис Феърли, вие ми предоставихте възможността да се откажа от вас — продължи той. — Аз не съм толкова безсърдечен, за да отхвърля жената, която току-що показа, че е най-достойната от своя пол.
Той говореше тъй топло и прочувствено, с такава страстна възхита и същевременно с такава сърдечност, че Лора вдигна глава, изчерви се леко и го погледна ненадейно с оживление и плам.
— Не! — каза тя твърдо. — Най-несретната от своя дол, ако трябва да се омъжи, когато не може да отдаде любовта си.
— Не би ли могла да я отдаде в бъдеще — запита той, — ако единствената цел в живота на съпруга не да я заслужи?
— Никога! — отговори тя. — Ако все още държите да запазим годежа си, аз ще бъда ваша вярна и предана съпруга, сър Пърсивъл, но любеща съпруга, доколкото познавам сърцето си — никога!
Красотата й бе тъй покоряваща, когато изричаше тези храбри думи, че нямаше мъж на тази земя, който би дръзнал да предприеме нещо срещу нея. Много исках да усетя, че виновният е сър Пърсивъл, и да го кажа, но въпреки волята ми жената в мен изпитваше жал към него.
— С признателност приемам вашата вярност и преданост — каза той. — Най-малкото, което вие ми предоставяте, е повече от всичко, на което бих могъл да се надявам от всяка друга жена.
Лявата й ръка все още стискаше моята, но дясната висеше отпусната безжизнено. Той я вдигна нежно към устните си, по-скоро я докосна с тях, отколкото я целуна, поклони се към мен и после с изключителна изтънченост и сдържаност мълчаливо напусна стаята.
Тя не помръдна, нито проговори, след като той си отиде; седеше до мен студена и неподвижна, с очи, вперени в пода. Видях, че е безсмислено и безнадеждно да говоря, и само я обгърнах с ръка и я притеглих мълчаливо към себе си. Времето, което останахме така заедно, бе тъй дълго и изнурително, че аз започнах да се притеснявам и я заговорих нежно с надеждата да породя промяна.
Звукът на гласа ми сякаш я извади от вцепенението. Тя изведнъж се отдръпна от мен и се изправи.
— Трябва да се примиря, Мариан, доколкото ми е възможно — каза тя. — В новия ми живот има трудни задължения и едно от тях започва днес.
Докато говореше, тя отиде до една масичка близо до прозореца, където бяха сложени нещата й за рисуване, събра ги внимателно и ги прибра в едно от чекмеджетата на скрина си. Заключи чекмеджето и ми подаде ключа.
— Трябва да се разделя с всичко, което ми напомня за него — каза ми. — Сложи ключа, където намериш за добре. Никога няма да ми потрябва.
Преди да промълвя и дума, тя вече се бе обърнала към шкафа за книги и бе извадила от него албума с рисунките на Уолтър Хартрайт. Поколеба се за миг, държейки нежно малкия скицник в ръцете си; после го вдигна към устните си и го целуна.
— О, Лора! Лора! — възкликнах аз без гняв и укор, а само с тъга в гласа и мъка в сърцето.
— Това е за последен път, Мариан — помоли тя. — Сбогувам се завинаги.
После положи книжката на масата и свали гребена, който задържаше косата й. Тя се разпиля с цялата си несравнима хубост по гърба и раменете й и я обгърна много под кръста. Лора отдели един дълъг, тънък кичур от останалите, отряза го и като го нави, прикачи го грижливо с карфица към първата празна страница на албума. Щом го прикрепи, затвори бързо скицника и го сложи в ръцете ми.
— Вие с него си пишете — рече тя. — Докато съм жива, ако пита за мен, винаги казвай, че съм добре, и никога не споменавай, че съм нещастна. Не го наскърбявай, Мариан, заради мен, не го наскърбявай. Ако умра първа, обещай ми, че ще му предадеш този малък скицник с неговите рисунки и с моята коса. След като съм си отишла, няма да има нищо лошо в това да му кажеш, че съм я сложила там със собствените си ръце. И кажи — о, Мариан, кажи вместо мен тогава това, което не мога аз самата да кажа — кажи, че го обичах!