Преди да затворя дневника си за тази вечер, трябва да отбележа, че в услуга на бедния Хартрайт писах днес до двама от старите приятели на майка ми в Лондон — и двамата мъже с влияние и положение. Ако могат да направят нещо за него, сигурна съм, че ще го направят. Като се изключи Лора, за никого не съм била тъй загрижена, както сега за Уолтър. Всичко, случило се, след като ни напусна, само увеличи моето силно уважение и симпатия към него. Надявам се, че постъпвам правилно, опитвайки се да му помогна да си намери работа в чужбина; надявам се с цялата си искреност и безпокойство, че краят ще бъде добър.
Единадесети. — Сър Пърсивъл разговаря с мистър Феърли и аз бях повикана да се присъединя към тях.
Видях, че мистър Феърли изпитва голямо облекчение пред перспективата най-сетне да се уреди тази „семейна грижа“ (както той с удоволствие наричаше брака на племенницата си). Дотук не виждах повод да го осведомявам за моето мнение; но когато той продължи с познатия предизвикателен, бездушен маниер и заяви, че следващият въпрос, който трябва да се реши, е определяне датата за сватбата според желанието на сър Пърсивъл, изпитах удоволствието да атакувам нервите на мистър Феърли с възможно най-силното несъгласие срещу всякакво привързване по отношение решението на Лора Сър Пърсивъл веднага ме увери, че е усетил силата на моето възражение, и ме помоли да повярвам, че предложението не е направено в резултат на намеса от негова страна. Мистър Феърли се облегна в стола си, затвори очи, каза, че и двамата правим чест на човешката природа, и после повтори предложението си така невъзмутимо, сякаш нито сър Пърсивъл, нито аз бяхме казали дума срещу, него. Всичко завърши с моя категоричен отказ да спомена темата на разговора пред Лора, освен ако самата първа не ме попиташе. Сър Пърсивъл изглеждаше сериозно смутен и разстроен; мистър Феърли изтегна ленивите си крака върху малкото си кадифено столче и каза: „Скъпа Мариан, как завиждам на здравата ви нервна система. Не блъскайте вратата!“
Отивайки в стаята на Лора, разбрах, че ме е търсила и мисис Веси я осведомила, че съм при мистър Феърли. Тя запита веднага за какво съм била извикана и аз й разказах всичко, което се бе случило, без да се опитвам да скрия раздразнението и огорчението си.
Отговорът й ме изненада и опечали неизразимо; това беше последният възможен отговор, който можел да очаквам от нея.
— Чичо ми е прав — каза тя. — Причиних достатъчно грижи и тревоги на теб и на всички около мен. Позволи ми да не ви причинявам повече грижи, Мариан, Да оставим сър Пърсивъл да реши.
Възразих разпалено, но нищо, което казвах, не я трогваше.
— Обвързана съм с годежа си — твърдеше тя. — Скъсах със стария си живот. Денят на злото няма да дойде по-колебливо, защото го отлагам. Не, Мариан. Чичо ми наистина е прав. Причиних достатъчно грижа и тревоги.
Преди тя беше олицетворение на самата отстъпчивост, а сега бе непреклонно равнодушна в примирението си — бих могла почти да кажа — в отчаянието си. Въпреки голямата си обич към нея, щях да изпитвам по-малка болка, ако се намираше в яростна възбуда; твърде непривично бе за естествения й нрав да бъде невъзмутима и безчувствена й това дълбоко ме потресе.
Дванадесети. — По време на закуската сър Пърсивъл ми зададе някои въпроси относно Лора, при което не ми остана нищо друго, освен да му предам думите й.
Докато говорехме, тя самата слезе и се присъедини към нас. В присъствието на сър Пърсивъл бе все така неестествено сдържана, както и пред мен. Когато закуската приключи, той използува възможността да й каже няколко думи насаме в нишата на един от прозорците. Не останаха заедно повече от две-три минути и когато се разделиха, тя излезе от стаята с мисис Веси, а сър Пърсивъл се приближи към мен. Каза, че я помолил да покаже благосклонността си към него, КАТО не се откаже от правото си да определи датата на сватбата според собственото си желание и склонност. В отговор тя просто изразила признателността си и поискала той да съобщи желанията си на мис Халкъм.
Нямам търпение да пиша повече. В този случай, както и във всеки друг, сър Пърсивъл постигна своето, запазвайки честта си непокътната въпреки всичко, което мога да кажа или да направя. Желанията му сега са същите, каквито, разбира се, бяха, когато пристигна; а Лора, след като се примири с неизбежната жертва на брака, не е била никога по-безнадеждно безучастна и смирена. Разделяйки се с малките занимания и скъпи предмети, които й напомняха за Хартрайт, тя, изглежда, се бе разделила с цялата си нежност и впечатлителност. Когато пиша тези редове, часът е само три следобед, но сър Пърсивъл си замина вече, щастливо забързан като младоженец, за да подготви приемането на своята невеста в Хампшър. Освен ако не се случи някакво изключително събитие, за да я предотврати, сватбата ще се състои точно по времето, когато той искаше — преди края на годината. Пръстите ми изгарят, когато пиша това!