Мистър Феърли отговорил на това писмо, умолявайки сър Пърсивъл сам да предложи датата за сватбата, подлежаща на одобрението на мис Феърли, за чието получаване нейният настойник с охота щял да направи всичко възможно. Сър Пърсивъл отговорил със следващата поща и предложил (в съответствие с първоначалните си виждания и желания) втората половина на декември — по всяка вероятност двадесет и втори или двадесет и четвърти, или някоя друга дата, която дамата или настойникът й биха предпочели. И тъй като дамата я нямало, настойникът й посочил — в нейно отсъствие — първата от споменатите дати — двадесет и втори декември, и в резултат ни писа да се върнем в Лимъридж.
След като вечерта в разговор насаме ми обясни тези подробности, мистър Феърли най-дружелюбно предложи да започна днес необходимите преговори. Усещайки, че всяка съпротива е безполезна, освен ако Лора не ме упълномощи по-напред да я окажа, аз се съгласих да говоря с нея, като същевременно заявих, че в никакъв случай няма да предприема нищо, за да получа съгласието й относно исканията на сър Пърсивъл. Мистър Феърли ме поздрави за „превъзходната ми съвест“, точно както би ме поздравил за „превъзходното ми здравословно състояние“, ако бяхме на разходка, с което просто прехвърли още една семейна отговорност от своите рамене на моите.
Тази сутрин говорих с Лора, както бях обещала. Самообладанието — бих могла също да кажа апатията, на които тъй необяснимо и решително се е оставила, откакто сър Пърсивъл си замина, не се оказаха достатъчно устойчиви срещу удара, предизвикан от новините, които имах да й съобщя. Тя пребледня и започна силно да трепери.
— Не толкова скоро! — помоли. — О, Мариан, не толкова скоро!
И най-малкият намек от нейна страна бе достатъчен за мен. Станах, за да изляза от стаята и да започна веднага заради нея битката с мистър Феърли.
Точно когато ръката ми беше на вратата, тя ме сграбчи изведнъж за роклята и ме спря.
— Пусни ме! — казах й. — Езикът ми изгаря да кажа на чичо ти и на сър Пърсивъл, че всичко няма да бъде тъй, както те го искат.
Тя въздъхна горчиво, като все още не пускаше роклята ми.
— Не! — промълви едва. — Твърде късно е, Мариан, твърде късно!
— И минута дори да остава, не е твърде късно — възразих аз. — Въпросът за времето е наш въпрос. Лора, довери ми се, за да се възползувам от него докрай, така както може да се възползува една жена.
Докато говорех, отскубнах дланта й от роклята си, но в същия миг тя обгърна талията ми с двете си ръце и ме прегърна по-силно от всякога.
— Това само ще ни донесе повече тревоги и смут — каза ми. — Ще доведе до разногласия между теб и чичо ми и сър Пърсивъл пак ще пристигне с нови основания за оплакване…
— Още по-добре! — извиках аз разгорещено. — Кой обръща внимание на неговите основания за оплакване? Нима искаш да умреш от мъка, за да бъде спокоен той? Няма мъж на тази земя, който да заслужава такива жертви от нас жените. Мъже! Те са враговете на нашата невинност и покой — те ни отвличат от родителската любов и сестринското приятелство, те ни превземат телом и духом и завързват безпомощния ни живот към техния така, както се завързва с верига куче към колибата му. И какво получаваме в замяна от най-добрите сред тях? Пусни ме да вървя, Лора — полудявам, когато мисля за това!
Сълзи — жалките, слаби, женски сълзи на огорчение и гняв — се появиха в очите ми. Тя се усмихна тъжно и постави кърпичката си върху лицето ми, за да скрие предателството на собствената ми слабост — слабост та, която знаеше, че ненавиждах най-много.
— О, Мариан! — каза тя. — Ти плачеш! Помисли какво би ми казала, ако местата ни бяха разменени и тези сълзи бяха мои. Цялата ти любов, храброст и преданост не могат да променят това, което трябва рано или късно да се случи. Да оставим чичо ми да постъпи както желае. Да сложим край на тревогите и чувствата на ревност, които моята жертва може да предотврати. Кажи, че ще живееш с мен, Мариан, когато се омъжа и нито дума повече.
Но аз не замълчах. Преглътнах презрените сълзи, които не ми носеха никакво облекчение, а само я разстройваха, и започнах да я увещавам и моля колкото се може по-спокойно. Беше безполезно. Тя ме накара още два пъти да повторя обещанието, че ще живея с нея, когато се омъжи, и после ми зададе въпрос, който ненадейно насочи тъгата и симпатиите ми към нея в нова посока.
— Докато бяхме в Поулсдийн — каза ми тя, — ти получи писмо, Мариан…
Промененият й тон, резкият начин, по който отвърна очи от мен и скри лице в рамото ми, колебанието, накарало я да замълчи, преди да е доизказала въпроса си — всичко това съвсем ясно ми подсказа за кого се отнасят нейните полуизречени думи.