— Мислех, Лора, че вече никога няма да говорим за него — отговорих й нежно.
— Ти получи писмо от него? — настоя тя.
— Да — отговорих, — щом като искаш да знаеш.
— Възнамеряваш ли да му пишеш пак? Поколебах се. Боях се да й съобщя за отсъствието му от Англия или за начина, по който моите усилия да помогна на новите му надежди и планове ме бе свързал със заминаването му. Как да отговоря? Той бе далеч — там, където никакви писма не можеха да стигнат до него през следващите месеци или може би години.
— Да предположим, че имам намерение да му пиша пак — проговорих най-сетне. — Какво тогава, Лора?
Бузата й започна да Гори, както бе прилепена до шията ми, а ръцете й се разтрепераха и се вкопчиха още по-здраво около мен.
— Не му казвай за двадесет и втори — прошепна тя. — Обещай, Мариан, моля те, обещай, че дори няма да споменаваш името ми, когато му пишеш следващия път.
Обещах. Няма думи, които да изразят с каква тъга го направих. Тя мигновено освободи ръката си от кръста ми, отиде до прозореца и се загледа навън с гръб към мен. Минута по-късно заговори отново, но без да се обръща, без да ми позволи да зърна въобще лицето й.
— При чичо ми ли отиваш? — запита. — Би ли му казала, че приемам уговорката, която смята за най-добра. Не се безпокой, че ме оставяш, Мариан. За малко ще ми бъде по-добре да съм сама.
Излязох. Ако можех по някакъв вълшебен начин да пратя мистър Феърли и сър Пърсивъл Глайд в най-далечните краища на земята, щях да го сторя без всякакво колебание. За първи път нещастният ми нрав се оказа мой приятел. Щях да грохна напълно и да се отдам на безутешен плач, ако сълзите ми не бяха се пресушили в жаравата на моя гняв. И така, аз връхлетях в стаята на мистър Феърли, изкрещях му колкото се може по-грубо: „Лора е съгласна за двадесет и втори“ — и изхвърчах обратно, без да чакам нито дума в отговор. Затръшнах вратата след себе си и се надявам, че разбих нервната система на мистър Феърли за останалата част от деня.
Двадесет и осми. — Тази сутрин препрочетох прощалното писмо на бедния Хартрайт, изпитвайки още от вчера съмнение дали постъпвам разумно, като крия от Лора неговото заминаване.
Размисляйки, все още смятам, че съм права. Загатванията в писмото му във връзка с подготовката на експедицията в Централна Америка показват, че нейните ръководители знаят колко е опасна. Ако това разкритие ме тревожи, как би подействувало на нея? Стига ни злото да чувствуваме, че заминаването му ни лиши от приятеля, на чиято преданост бихме могли да разчитаме в часа на нуждата, ако той някога дойде и ни свари безпомощни; но още по-лошо е да знаем, че той ни напуска, за да се изправи срещу гибелните влияния на лошия климат в една дива страна с граждански безредици. Несъмнено прямотата да кажа това на Лора, без да съществува настойчивост или видима необходимост, би била крайно жестока.
Почти се съмнявам дали не трябва да направя още една крачка и да нагоря веднага писмото, тъй като ме е страх някой ден да не попадне в неподходящи ръце. В него не само става дума за Лора по начин, който трябва да бъде запазен в тайна завинаги между автора му и мен, но то повтаря отново подозрението му — толкова упорито, необяснимо и обезпокоително, — че го следят тайно, откакто е напуснал Лимъридж. Той заявява, че е видял лицата на двамата непознати мъже, вървели по дирите му в Лондон, да го наблюдават сред тълпата, събрана в Ливърпул да гледа товаренето и тръгването на експедицията, и категорично твърди, че когато се качвал на кораба, чул името на Ан Катърик да се произнася зад гърба му. Той пише: „Тези случки означават нещо и ще доведат до някакъв резултат. Тайната на Ан Катърик все още не е разбудена. Може би никога вече няма да я срещна в живота си, но ако вие я срещнете, моля ви, мис Халкъм, възползувайте се по-добре от случая. Говоря с дълбоко убеждение — умолявам ви да запомните думите ми.“ Това са неговите собствени изрази. Няма опасност да ги забравя — паметта ми е готова винаги да разсъждава върху думите на Хартрайт, които се отнасят до Ан Катърик. Но съществува опасност, ако запазя писмото. И най-простата неприятна случайност може да го постави в ръцете на непознати. Мога да се разболея, мога да умра. По-добре да го изгоря незабавно и да имам една тревога, по-малко.
Изгорих го. Черната пепел от прощалното му писмо — може би последното, което би могъл да ми напише — е все още в камината. Това ли е тъжният край на тази тъжна история? О, не е краят — сигурно, сигурно все още не е дошъл краят!