Двадесет и девети. — Приготовленията за сватбата започнаха. Шивачката дойде да получи нареждания. Лора е съвършено безпристрастна и равнодушна по този въпрос, който повече от всеки друг засяга личните интереси на една жена. Тя оставя всичко на шивачка — та и на мен. Ако бедният Хартрайт можеше да бъде баронетът и съпругът, избран от баща й, колко различно би се държала! Колко неспокойна и капризна щеше да бъде и колко трудна щеше да бъде задачата на най-Добрите шивачки, за да й угодят!
Тридесети. — Всеки ден имаме новини от сър Пърсивъл. Последната вест е, че окончателното преустройство в дома му ще продължи между четири и шест месеца. Ако бояджиите, работниците, поставящи тапети, и тапицерите можеха освен разкош да създават и щастие, щях да проявя интерес към дейността им в бъдещия дом на Лора. Но както стоят нещата, единствената част от последното писмо на сър Пърсивъл, която не ме остави такава, каквато ме свари, а именно напълно безразлична към плановете и проектите му, е частта, отнасяща се до сватбеното пътешествие. Тъй като Лора е с крехко здраве и зимата заплашва да бъде необичайно сурова, той предлага да я заведе в Рим и да останат в Италия до началото на идното лято. Ако този план не бъде одобрен, със същата готовност, макар и да няма собствена квартира в града, би прекарал сезона в Лондон в най-подходящата мебелирана къща, която може да се намери за целта.
Колкото до мен, изключвайки изцяло от въпроса се бе си и собствените си чувства (което съм длъжна да направя и го направих), въобще не се съмнявам, че е правилно да се приеме първото предложение. И в двата случая раздялата ни с Лора е неизбежна. Тя ще бъде по-дълга при положение, че заминат в чужбина, отколкото ако останат в Лондон; но, от друга страна, срещу тази пречка трябва да имаме пред вид изгодата Лора да прекара зимата при мек климат и още повече огромното ползотворно влияние, което изненадата и възбудата от самия факт, че пътува за първи път в живота си в най-интересната страна на света, ще окажат, за да се повдигне духът й и да свикне с новото си съществуване. При сегашното й състояние тя не би прекарвала добре времето си сред познатите веселби и трепети на Лондон. Те само биха я накарали да усети още по-тежко първите гнетящи чувства от този окаян брак. Плаши ме началото на новия й живот повече, отколкото може да се изрази с думи, но аз виждам известна надежда, ако тя пътува, и никаква, ако остане у дома.
Колко странно! Изчитайки отново тези редове от дневника си, откривам, че пиша за сватбата и за раздялата с Лора, тъй както хората пишат за нещо установено. Изглежда ми твърде равнодушно и безсърдечно да се очаква вече бъдещето по такъв жестоко сдържан начин. Но кой е другият възможен начин, сега, когато денят наближава? Преди да преживеем и месец, тя ще бъде неговата Лора вместо моята! Неговата Лора! Не съм способна да схвана мисълта, която тези две думи съдържат — разсъдъкът ми е така притъпен и потресен, сякаш, пишейки за сватбата й, пиша все едно за смъртта й.
1-ви декември. — Тъжен, тъжен ден — ден, който нямам сили да описвам подробно. Бях задължена тази сутрин да говоря с нея за предложението на сър Пърсивъл по отношение на сватбеното пътешествие, след като снощи поради слабост го отложих.
С пълното убеждение, че трябва да бъда с нея, където и да иде, бедното дете — защото в много неща тя все още е дете — почти се зарадва на перспективата да види чудесата на Флоренция, Рим и Неапол. Едва не умрях от мъка, че трябва да разсея заблуждението й и да я изправя лице в лице с тежката истина. Трябваше да й обясня, че нито един мъж не търпи съперник — дори съперничка — в чувствата на съпругата си, когато се жени, независимо от това как ще постъпва по-късно. Бях длъжна да я предупредя, че шансът да живея постоянно с нея под собствения й покрив зависи изцяло от това да не възбудя ревността и недоверието на сър Пърсивъл, като застана помежду им в началото на техния брак в качеството си на довереница на най-съкровените тайни на жена му. Капка по капка вливах горчилката на житейската мъдрост в чистото сърце и невинното съзнание, като всяко по-възвишено и по-добро чувство в мен се отвращаваше от жалката ми задача. Вече свърши. Тя научи своя суров, неизбежен урок. Няма ги простите илюзии на моминството — моята ръка й ги отне. По-добре моята, отколкото неговата — това е цялата ми утеха, — по-добре моята, отколкото неговата.
И така предложението, което се приема, е първото. Те ще заминат за Италия, а аз — с разрешението на сър Пърсивъл — трябва да се подготвя да ги посрещна и да заживея при тях, когато се върнат в Англия. С други думи, ще моля за лично благоволение за първи път в живота си, и то човека, към когото най-малко от всички други бих желала по някакъв начин да имам сериозно задължение. Е! Мисля, че заради Лора мога да направя дори повече от това.