Втори. — Обръщайки се назад, откривам, че винаги споменавам сър Пърсивъл с пренебрежение. При обрата, който нещата получиха сега, трябва и ще изкореня предубежденията си срещу него. Не мога да си обясня как ми дойде наум това за първи път. Сигурна съм, че не е съществувало преди.
Дали нежеланието на Лора да му стане съпруга ме е настроило срещу него? Нима напълно разбираемите предубеждения на Хартрайт са ме заразили, без да подозирам влиянието им? Дали заради онова писмо на Ан Катърик в съзнанието ми все още се прокрадва недоверие въпреки обяснението на сър Пърсивъл и доказателството, което притежавам за неговата истинност? Нямам обяснение за състоянието на собствените ми чувства; единственото, в което съм сигурна, е, че е мой, дълг — и дважди мой дълг сега — да не съдя погрешно за сър Пърсивъл чрез несправедливи подозрения. Ако ми е станало навик да пиша за него винаги по същия неблагоприятен начин, трябва и ще сложа край на тази недостойна склонност, дори ако усилието ме принуди да затворя страниците на дневника си, докато не се състои сватбата. Изпитвам сериозно недоволство от себе си — няма да пиша повече днес.
16-и декември. — Цели две седмици изминаха и нито веднъж не разгърнах тези страници. Достатъчно дълго бях отделена от дневника си, за да седна отново пред него с по-избистрена и по-добра мисъл, надявам се, що се отнася до сър Пърсивъл.
Няма какво толкова да се отбелязва за изтеклите две седмици. Почти всички рокли са готови и новите пътнически сандъци пристигнаха от Лондон. Бедната скъпа Лора почти не ме напуска и за миг през целия ден; а снощи, когато и двете не можехме, да заспим, тя дойде и се вмъкна в леглото ми, за да си говорим там. „Ще те изгубя скоро, Мариан — каза ми тя. — Трябва да те използувам колкото се може сега.“
Ще се венчаят в църквата на Лимъридж и, слава богу, нито един от съседите не е поканен на церемонията. Единственият гост ще бъде старият ни приятел мистър Арнълд, който ще дойде от Поулсдийн, за да предаде Лора на младоженеца, тъй като чичо й е твърде изнежен, за да си покаже носа извън вратата в такова студено време като сегашното. Ако не бях твърдо решила от днес нататък да виждам само светлата страна на нашите перспективи, тъжното отсъствие на какъвто и да е Лорин родственик от мъжки пол в най-важния момент на живота й щеше да ме накара много мрачно и недоверчиво да гледам в бъдещето. Но аз сложих край на тъгата и недоверието — с други думи, не пиша нито за едното, нито за другото в този дневник.
Сър Пърсивъл пристига утре. Той предложи, в случай че пожелаем да приложим към него условията на строгия етикет, да пише на пастора и да го помоли да му окаже гостоприемството на своя дом по време на краткия му престой в Лимъридж преди сватбата. При съществуващите обстоятелства нито мистър Феърли, нито аз сметнахме за необходимо да отдаваме значение и да спазваме маловажните формалности и церемонии. В тази дива степна земя и в този голям самотен дом спокойно можем да си позволим да останем извън обсега на тривиалните привички, които затрудняват хората другаде. Писах на сър Пърсивъл да му благодаря за любезното предложение и да го помоля да заеме както обикновено старите си стаи в Лимъридж Хаус.
Седемнадесети. — Той пристигна днес и ми се видя малко изтощен и напрегнат, но въпреки това говори и се смее като човек в най-добро разположение на духа. Донесе със себе си като подарък няколко наистина красиви накита, които Лора прие с изключително изящество и външно поне със съвършено самообладание. Единственият знак, доловен от мен, за усилието, което й струва подобно държане в това време на изпитание, се изразява в неочакваното нежелание от нейна страна да остава и за миг сама. Вместо както обикновено да търси убежище в стаята си, тя, изглежда, се бои да бъде там. Когато днес след обяда се качих, за да си сложа шапката и да отида на разходка, тя поиска да дойде с мен; и отново преди вечерята разтвори вратата между нашите две стаи, за да можем да си говорим, докато се обличаме. „Намирай ми винаги занимание — каза тя, — оставяй ме винаги с някого. Не ми позволявай да мисля — това е всичко, за което моля сега, Мариан, — не ми позволявай да мисля.“
Тази тъжна промяна в нея само увеличава привлекателността й за сър Пърсивъл. Той я тълкува, както виждам, в своя собствена полза. Страните й са покрити с трескава руменина, очите й блестят възбудено и той с радост приема това, като възвръщане на хубостта и настроението й. По време на вечерята тя приказваше с фалшива веселост и безгрижие, тъй потресаващо неприлягащи на характера й, че тайно копнеех да я накарам да замълчи, и да я отведа. Радостта и изненадата на сър Пърсивъл изглеждаха неописуеми. Безпокойството, което забелязах по лицето му, когато пристигна, изчезна напълно и той изглеждаше, дори в моите очи, с десет години по-млад, отколкото е в същност.