Когато благодарих от нейно и от свое име за любезната му добрина и към двете ни, ние преминахме към темата за сватбеното пътешествие и заговорихме за английското общество в Рим, в което Лора щеше да бъде въведена. Той изреди имената на неколцина приятели, с които очакваше да се срещне в чужбина тази зима. Всичките бяха англичани, доколкото си спомням, освен един. Изключението беше граф Фоско.
Споменаването на името на графа и откритието, че той и съпругата му по всяка вероятност ще се срещнат с младоженците на континента, поставя за първи път брака на Лора в недвусмислено благоприятна светлина. Възможно е това да бъде начин да се излекува семейната вражда. Досега мадам Фоско предпочита да пренебрегва задълженията си като леля на Лора заради ненавистта си към покойния мистър Феърли, породена от становището му за завещанието. Но тя не би могла вече да следва тази линия на поведение. Сър Пърсивъл и граф Фоско са свързани със старо и здраво приятелство и за съпругите им не остава нищо друго, освен да бъдат вежливи една към друга. В моминството си мадам Фоско бе една от най-нахалните жени, които съм срещала — капризна, придирчива и празноглава до последната степен на невъзможното. Ако съпругът й е успял да вкара ум в главата й, той заслужава благодарността на всички членове на семейството и първата, която ще получи, може би е моята.
Изпитвам нетърпение да опозная графа. Той е най-близкият приятел на Лориния съпруг и като такъв възбужда най-голямото ми любопитство. Нито Лора, нито аз някога сме го виждали. Всичко, което зная за него, е, че случайното му присъствие преди години на сгъналата на Тринита дел Монте в Рим е помогнало на сър Пърсивъл да се спаси от грабеж и убийство в критичния момент, когато бил ранен в ръката и би могъл в следващия миг да бъде ранен и в сърцето. Спомням си също, че по времето на необяснимата съпротива на покойния мистър Феърли срещу брака на сестра му, графът му написа много въздържано и умно писмо по въпроса, което, срамувам се, да кажа, остана без отговор. Това е всичко, което зная за приятеля на сър Пърсивъл. Чудя се дали някога ще дойде в Англия? Чудя се дали ще го харесам?
Перото ми се отвлича по какви ли не предположения. Нека се върна към трезвите факти. Сигурно е, че сър Пърсивъл прие дръзкото ми предложение да живея със съпругата му не само любезно, а почти с радост. Сигурна съм, че съпругът на Лора няма да има причини да се оплаква от мен, ако мога да продължа така, както започнах. Вече заявих, че той е красив, симпатичен, изпълнен с добро чувство към нещастните и със сърдечна привързаност към мен. Наистина, трудно ми е да се позная в новата си роля на най-близката приятелка на сър Пърсивъл.
Двадесети. — Мразя сър Пърсивъл; категорично отричам приятната му външност. Смятам, че е крайно лош и несимпатичен и че ни най-малко не е любезен и доброжелателен. Снощи се получиха визитните картички на брачната двойка. Лора отвори пакета и видя за първи път напечатано бъдещето си име. Сър Пърсивъл погледна фамилиарно през рамото й към новата визитка, усмихна се и с най-неприятно самодоволство й прошепна нещо на ухото. Не зная какво е било — Лора не желае да ми каже, — но лицето й придоби такава мъртвешка бледност, та помислих, че ще припадне. Той въобще не забеляза промяната; изглежда, по най-жесток начин не осъзнаваше, че е казал нещо, което й е причинило болка. Старите ми чувства на враждебност към него се възкресиха на мига и изминалите оттогава часове не направиха нищо, за да ги разсеят. Никога не съм била по-безразсъдна и несправедлива. С три думи — с каква лекота ги изписва перото ми — с три думи — аз го мразя.
Двадесет и първи. — Разтърсиха ли ме най-сетне тревогите на това тревожно време? През последните дни пиша с такъв лекомислен тон, който, бог знае защо, е твърде далеч от сърцето ми и който открих с немалко потресение, връщайки се към писанията си в дневника.
Може би съм се заразила от трескавата възбуда в настроението на Лора през последната седмица. Ако е така, кризата вече премина и ме остави в много странно душевно състояние. От снощи вниманието ми е завладяно от настойчивата мисъл, че предстои да се случи нещо, което ще предотврати сватбата. Кое породи това необяснимо хрумване? Дали е косвен резултат от опасенията ми за Лориното бъдеще? Или ми е несъзнателно подсказано от все по-голямата възбуда и раздразнителност, които несъмнено забелязвам в държането на сър Пърсивъл с приближаването на сватбения ден? Невъзможно е да се каже. Зная само, че тази мисъл е в мен — безспорно най-безумната мисъл, която при тези обстоятелства би могла да се всели в една женска глава, но колкото и да се опитвам, не мога да я проследя обратно до източника й.