Този последен ден бе целият тъй объркан и окаян. Как да пиша за това? И все пак трябва. Всичко е за предпочитане пред вглъбяването в собствените ми мрачни мисли.
Добрата мисис Веси, която напоследък много пренебрегнахме и забравихме, без да иска ни натъжи още отзарана. Месеци наред тя тайно плетеше топъл шотландски шал за — скъпата си възпитаничка — много красиво и изключително трудно творение за жена на нейната възраст и с нейните навици. Подаръкът бе връчен тази сутрин и клетата, добросърдечна Лора напълно се разстрои, когато шалът бе поставен гордо на раменете й от обичаната стара приятелка и настойничка от детството й, преминало без майка. Едва имах време да ги успокоя и двете и да пресуша собствените си сълзи, когато бях повикана от мистър Феърли, който ми отдаваше благоволението да изслушам продължителната му тирада относно приготовленията за запазване на собственото му спокойствие в деня на сватбата.
„Скъпата Лора“ щеше да получи неговия подарък — жалък пръстен, украсен вместо със скъпоценен камък с къдрица от любещия я чичо и от чиято вътрешна страна бяха изписани на френски безсърдечни думи за взаимни чувства и вечно приятелство. „Скъпата Лора“ трябваше да получи тази драгоценна лепта от моите ръце още сега, за да има достатъчно време да дойде на себе си след вълнението, Предизвикано от подаръка, преди да се представи на мистър Феърли. „Скъпата Лора“ трябваше тази вечер да го посети за малко и да бъде така любезна да не прави сцени. „Скъпата Лора“ трябваше отново да го посети за мъничко на следващата утрин, облечена в сватбената си рокля, и да бъде така любезна, отново, да не прави сцени. „Скъпата Лора“ трябваше да мине за малко още веднъж, за трети път, преди да тръгне, но без да терзае чувствата му, като му съобщава кога тръгва, и без сълзи. „В името на състраданието, в името на всичко, скъпа Мариан, което е най-искрено и родно, най-възхитително и очарователно в самообладанието си — без сълзи!“ Бях така възмутена от това жалко, егоистично нищожество, че сигурно щях да шокирам мистър Феърли с някои от най-жестоките и груби истини, които някога е чувал в живота си, ако не бях принудена поради пристигането на мистър Арнълд от Поулсдийн да поема новите си задължения на долния етаж.
Останалата част от деня не подлежи на описание. Мисля, че никой в къщата в същност не знаеше как премина тя. Бъркотията от дребни случки, струпани една върху друга, зашемети всички ни. Пристигаха забравени дрехи; пътнически куфари се опаковаха, разопаковаха и после пак опаковаха; имаше подаръци от приятели, близки и далечни, приятели, знатни и обикновени. Всички бяхме ненужно притеснени, всички бяхме в нервно очакване на утрешния ден. Сър Пърсивъл особено бе твърде неспокоен, за да остане и пет минути на едно и също място. Късата му, остра кашлица повече от всякога не му даваше мира. Целият ден той влизаше и излизаше от къщи и внезапно ставаше толкова любопитен, че разпитваше дори напълно непознати хора, дошли за разни дребни поръчки у дома. И към всичко това трябва да се прибави непрестанната мисъл у Лора и у мен, че ще се разделим на следващия ден, и гнетящият страх, който, без да изразяваме, присъствуваше и в двете ни, че този окаян брак може да се окаже фаталната грешка на живота й и моята най-безнадеждна мъка. За първи път през всичките години на нашето близко и щастливо общуване ние почти избягвахме да се гледаме в очите и по взаимно съгласие през цялата вечер избягвахме да говорим насаме. Не мога да се спирам повече на това. Каквито и да са скърбите, отредени ми за в бъдеще, за мен този двадесет и първи декември ще остане най-безутешният и нещастен ден в живота ми.
Пиша тези редове в самотата на собствената си стая, много след полунощ, след като току-що се прокраднах, за да погледна Лора в хубавото й бяло малко легло — леглото, в което спи от дните на моминството си.
Тя лежеше там, без да съзнава, че я гледам — спокойна, по-спокойна, отколкото бих могла да се надявам, но не спеше. В мъжделеещата нощна светлина видях, че очите й са полузатворени; следи от сълзи проблясваха между клепачите й. Малкият спомен от мен — една брошка — лежеше на нощната масичка заедно с молитвеника й и миниатюрния портрет на баща й, който тя носи навсякъде със себе си. Останах за миг, загледана в нея иззад възглавницата й, как лежи, с ръка, отпусната на бялата завивка, тъй неподвижна, тъй тихо дишаща, че дори воланът на нощницата й не потрепваше — гледах я, както съм я виждала хиляди пъти и както няма да я видя никога вече, а после се върнах крадешком в стаята си. Моя единствена обич! Колко си самотна, с цялото ти богатство, с цялата ти хубост! Единственият мъж, който би ти отдал живота си, е далеч, люшкан в тази бурна нощ сред ужасното море. Кой друг ти остава? Ни баща, ни брат, никакво живо същество освен безпомощната, безполезна жена, пишеща тези тъжни редове. Тя ще бди над теб до сутринта, изпълнена с мъка, която не може да успокои, и съмнение, което не може да надвие. Ох, как ще се уповаваме от утре на този човек! Ако той някога забрави това — ако някога заради него падне дори и косъм от главата й…