Току-що удари единадесет — някак си призрачно и тържествено от кулата в центъра на къщата, която видях още с идването си. Едно голямо куче се събуди очевидно от камбаната и сега вие и се прозява печално някъде зад ъгъла. Чувам отекващи стъпки долу по коридорите и захлопването на железни резета и лостове на входната врата. Слугите очевидно си лягат. Да последвам ли примера им?
Не, все още ни най-малко не ми се е приспало. Приспало ли, казах? Имам чувството, като че ли никога вече няма да затворя очи. Само очакването, че утре ще видя това скъпо лице и ще чуя този добре познат глас, ме държи в непрекъсната трескава възбуда. Ако притежавах привилегиите на мъж, щях да наредя да ми оседлаят незабавно най-добрия кон на сър Пърсивъл и щях да полетя в нощен галоп на изток, за да посрещна изгряващото слънце — дълго, изнурително и безспир щях да препускам часове наред като прочутия разбойник, яздил до Йорк. Но тъй като съм само една жена, осъдена доживотно на търпение, благоприличие и фусти, трябва да зачета мнението на икономката и да опитам да се успокоя по някакъв слаб и женски начин.
За четене и дума не може да става — не мога да се съсредоточа в книгите. Ще пиша, докато, се изтощя и ми се приспи. Напоследък твърде често пренебрегвам дневника си. Какво мога да си припомня, застанала на прага на нов живот, за лица и събития, за случайности й промени през последните шест месеца — този дълъг, отегчителен, празен период от деня, в който Лора се омъжи?
Уолтър Хартрайт заема челно място в паметта ми и минава пръв в призрачното шествие на моите отсъствуващи приятели. Получих няколко реда от него след пристигането на експедицията в Хондурас, звучащи по-бодро и обнадеждено от всичко друго, което ми е писал досега. Около месец или шест седмици по-късно попаднах на една извадка от американски вестник, в която се описваше потеглянето на авантюристите за вътрешността на страната. За последен път ги видели, когато навлизали в една девствена, вековна гора — всеки с пушка на рамо и багажа си на гръб. От този момент цивилизацията загубила всякаква следа от тях. Повече ни ред не съм получила от Уолтър, а и във вестниците не се е появила и най-малката новинка.
Същата пълна, обезсърчителна неизвестност покрива я съдбата и участта на Ан Катърик и нейната придружителка мисис Клемънтс. Абсолютно нищо не се е чуло и за двете. Никой не знае дали са в страната или извън нея, дали са живи или умрели. Дори адвокатът на сър Пърсивъл загуби всякаква надежда и разпореди да се сложи край на безполезното издирване на бегълците.
Добрият ни стар приятел мистър Гилмор претърпя една тъжна спънка в дейната си професионална кариера. Рано през пролетта ни разтревожи вестта, че бил намерен в безсъзнание на бюрото си и че припадъкът е диагностиран като апоплектичен удар. Той се оплаквал дълго от стягане и натиск в главата и лекарят го предупредял за последиците, конто рано или късно ще се проявят, ако продължава да работи така упорито, като че ли все още е млад. В резултат сега му е категорично наредено да не работи поне една година, да си почива физически и да не се натоварва умствено, като промени изцяло обичайния си начин на живот. Делата му съответно у са предадени в ръцете на неговия съдружник, а той самият гостува в Германия на свои роднини, установили се там поради търговски начинания. Така загубихме още един верен приятел и надежден съветник — загубен, надявам се, само за известно време.
Клетата мисис Веси дойде с мен до Лондон. Беше невъзможно да я изоставим в самота в Лимъридж след Лориното и моето заминаване и ние уредихме да отиде да живее при една своя по-млада неомъжена сестра, която има училище в Клапам. Тя ще дойде тук тази есен да посети ученичката си — бих могла да кажа почти своето осиновено дете. Изпратих добрата стара дама до новия й адрес, предадох я на грижите на нейната родственица и тя остана там, изпълнена с тиха радост при мисълта, че след няколко месеца отново ще види Лора.
Колкото до мистър Феърли, смятам, че не мога да бъда обвинена в несправедливост, ако спомена за неизразимото облекчение, което изпита, щом къщата се изпразни от женско присъствие. Предположението, че може да е почувствувал отсъствието на племенницата си, е просто нелепо — на времето минаваха месеци, без той да поиска да я види, а в случая с мен и мисис Веси ся позволявам да изтълкувам твърдението му, че заминаването ни почти го е сломило, като признание за тайната му радост, че се отървава от нас. Последният му каприз бе да наеме на постоянна работа двама фотографи, който да снимат всички съкровища и редки предмети в негово притежание. Един екземпляр от пълната колекция на фотографиите ще бъде подарен на Института по механика в Карлайл, като всяка от тях ще бъде поставена на най-фин картон с ярък червен надпис отдолу: „«Мадоната с младенеца» от Рафаело, притежание на Фредерик Феърли, Ескуайър“. „Медна монета от времето на Тиглат Пилезер. Притежание на Фредерик Феърли, Ескуайър“. „Уникален офорт на Рембранд. Известен в цяла Европа като «Петното» поради печатарско зацапване в ъгъла, което не съществува на нито едно друго копие. Оценен за триста гвинеи. Притежание на Фредерик Феърли, Ескуайър“. Десетки фотоси, надписани по този начин, бяха готови, преди да напусна Къмбърланд, и стотици други остават да бъдат направени. След като си намери това ново занимание, мистър Феърли ще бъде щастлив в продължение на месеци, а двамата несретни фотографи ще споделят социалното мъченичество, което досега той налагаше само на камериера си.