Толкова за лицата и събитията, заемащи най-предно място в паметта ми. А какво да кажа за лицето, което заема най-предно място в сърцето ми? Лора присъствува в мислите ми през цялото време, докато пиша тези редове. Какво мога да си припомня за нея през последните шест месеца, преди да затворя дневника си тази нощ?
Писмата й са единствената основа за изводите ми, а по най-важния от всички въпроси, който кореспонденцията ни може да засегне, всяко от тези писма ме оставя в неведение.
— Дали той се отнася мило с нея? По-щастлива ли е сега, отколкото когато се разделихме в деня на сватбата й? Тези два въпроса се съдържат във всичките ми писма, поставени по-малко или повече пряко, един път по един начин, друг път — по друг, и всичките останаха без ответ или пък получиха отговор, като че ли запитванията ми се отнасят просто до здравословното й състояние. Тя ме уведомява — за кой ли път, че е напълно добре, че пътуването й се отразява, благоприятно, че за първи път в живота си прекарва зимата, без да настине, но не мога да открия никъде ни дума, която да ми покаже ясно, че се е примирила с брака си и сега може да се обърне назад към двадесет и втори декември без горчиви чувства на разкаяние и съжаление. Името на съпруга й се споменава в писмата, както би споменавала името на приятел, който пътува с тях и се е наел да урежда всичко, свързано с пътуването. „Сър Пърсивъл уреди да отпътуваме на този и този ден…“, „Сър Пърсивъл реши да минем по еди-кой си път“. Понякога пише само „Пърсивъл“, но това е много рядко — в повечето случаи споменава и титлата му.
Не забелязвам навиците или становищата му да са променили или повлияли на нейните по някакъв начин. Обичайната морална промяна, която несъзнателно настъпва в младата, неопитна, неустойчива жена при омъжването й, изглежда, е отминала напълно Лора. Тя пише за собствените си мисли и впечатления сред всички чудеса, които е видяла, точно както би могла да пише другиму, ако вместо съпруга й аз пътувах с нея. Никъде не дава да се разбере, че помежду им съществува някакво разбирателство. Дори когато изоставя темата за пътуванията и се отдава на разсъжденията за перспективите, очакващи я в Англия, предположенията й са съсредоточени върху бъдещето й като моя сестра, упорито пренебрегвайки бъдещето й като съпруга на сър Пърсивъл. Във всичко това не прозира никакъв оттенък на недоволство, който да ми подскаже, че е напълно нещастна в брачния си живот. Впечатлението, Което придобивам от нашата кореспонденция, слава богу, не ме е довело до подобно печално заключение. Само виждам тъжна апатия, непроменяемо безразличие, когато слагам край на размишленията си за нея като моя сестра и започвам да я възприемам посредством писмата й в новото й качество на съпруга. С други думи, през последните шест месеца на мен ми пишеше винаги Лора Феърли и нито един път лейди Глайд.
Странното мълчание, което поддържа по отношение характера и поведението на съпруга си, е запазено с почти същата решимост и когато в последните си писма споменава на няколко пъти името на най-близкия приятел на мъжа си граф Фоско.
По някаква необяснима причина графът и съпругата му променили рязко плановете си в края на миналата есен и отишли във Виена вместо в Рим, където сър Пърсивъл очаквал да ги види при заминаването си от Англия. Те напуснали Виена едва през пролетта и отпътували за Тирол, за да се срещнат с младоженците при тяхното обратно пътуване към родината. Лора охотно описва срещата, с мадам Фоско и ме уверява, че леля й тъй се е променила за добро — станала е много по-кротка и много по-разумна като съпруга, отколкото преди, — че аз едва ли бих я познала, когато я видя. Но по въпроса за граф Фоско (който ме интересува безкрайно повече от съпругата му) Лора е предизвикателно предпазлива и безмълвна. Само пише, че я озадачава и че няма да ми каже какво е впечатлението й от него, докато аз не си съставя свое собствено.