Прекарах сутринта в шляене — част от времето бях в стаите долу, а останалата част навън в големия квадрат, очертан от трите страни на къщата и високата желязна ограда с портите, които я охраняват отпред. В центъра на квадрата се намира голямо кръгло езерце за рибки с каменни стени и една алегорична оловна фигура на чудовище по средата. Езерцето е пълно със златни и сребърни рибки и е оградено с широк пояс от най-меката трева, по която някога съм стъпвала. Разхождах се откъм сенчестата му страна, докато стана време за обяд, а след това взех широката си сламена шапка и тръгнах в топлата, галеща слънчева светлина да разгледам околностите.
Денят потвърди впечатлението, което бях придобила през нощта, че в Блакуотър има твърде много дървета. Повечето от тях са млади и засадени прекалено нагъсто. Подозирам, че преди времето на сър Пърсивъл е имало пагубна сеч за дървен материал из цялото имение и после следващият собственик с гняв и нетърпение се е постарал да заличи щетите колкото е възможно по-добре и по-бързо. След като се огледах наоколо, пред къщата вляво забелязах цветна градина и тръгнах към нея, за да видя какво мога да открия там.
Като наближих, градината се оказа неголяма, бедна и зле поддържана. Оставих я зад себе си, отворих малка портичка в една кръгова ограда и се озовах в борова горичка. Тръгнах сред дърветата по специално прокарана хубава, криволичеща пътечка и опитът ми на човек от севера скоро ми подсказа, че наближавам песъчлива пустош. Продължавайки между боровете, струва ми се, повече от половин миля, пътеката изведнъж направи завой — от двете ми страни дърветата изчезнаха и аз неочаквано се изправих на края на огромно открито пространство с поглед към езерото Блакуотър, от което къщата носи името си.
Земята, която се спускаше полегато под мен, беше само пясък, чието еднообразие се нарушаваше тук-там от малки хълмчета, обрасли с пирен. Очевидно някога езерото се е простирало до мястото, където стоях, но постепенно се е оттегляло и изсъхвало, докато е загубило повече от две трети от първоначалната си големина. Видях спокойните му, застояли води на около четвърт миля от мен в падината, разделени на малки блата и езерца от преплетени тръстики, папури и могилки. На отсрещния бряг дърветата отново се издигаха нагъсто, закриваха гледката и хвърляха тъмните си сенки върху плитчината с неподвижна вода. Като се спуснах надолу към езерото, забелязах, че по-нататък земята е влажна и блатиста, обрасла с избуяла трева и тъжни върби. Водата, която беше доста прозрачна откъм откритата пясъчна страна, огряна от слънцето, изглеждаше черна и отровна насреща ми, под дълбоката сянка на ронливите брегове и надвисналите, избуяли храсталаци и сплетени дървета. Жабите квакаха, а плъховете се стрелкаха напред-назад между сенчестата вода и брега и когато доближих блатистата страна на езерото, те самите ми заприличаха на живи сенки. Там видях наполовина във водата гниещи останки на стара, преобърната лодка. Тъжно слънчево петно проблясваше върху сухата й повърхност през пролуката на дърветата и една змия се грееше по средата му, фантастично навита и предателски неподвижна. И отдалеч, и отблизо гледката пораждаше едни и същи мрачни чувства за самота и разруха, а великолепното сияние на лятното небе над главата ми сякаш задълбочаваше и засилваше унинието и голотата на пустошта, която огряваше. Обърнах се и закрачих обратно по същия път към височината, като кривнах малко настрани от предишната пътека към един неугледен, стар дървен навес, който досега бе твърде незначителен, за да привлече вниманието ми редом с ширналата се дива гледка на езерото.
Като наближих, открих, че някога това е било навес за лодки и че по-късно очевидно са се опитвали да го превърнат в нещо като груба градинска беседка, поставяйки боров дънер за сядане, няколко стола и една маса Влязох вътре и поседнах да си почина и да си поема дъх.
Не бе минало повече от минута, когато осъзнах, че бързото ми дишане отеква някак странно в нещо зад мен. Ослушах се напрегнато за миг и чух ниско, плътно, хлипащо дишане, което сякаш идваше от земята изпод седалката ми. Нервите ми не се разстройват лесно, но този път скочих изплашена — извиках — не получих отговор — призовах отново изоставилата ме предателски храброст и погледнах под седалката.