Там, свит в най-далечния ъгъл, лежеше окаяният източник на моя Страх — жалко малко кутре — спаниел на бели и черни петна. Животинката простена едва, когато я погледнах и я извиках, но не помръдна. Изместих дънера, за да я видя по-отблизо. Очите на нещастното кученце бяха почти безжизнени и по лъскавите бели части от козината му имаше кървави петна. Мъката на една слаба, безпомощна животинка, която няма как да каже какво й е, е несъмнено сред най-тъжните от всички печални гледки, предоставяни ни от този свят. Поех бедното кученце колкото се може по-нежно и като събрах предницата на роклята си, импровизирах нещо като люлчица, за да легне там. По този начин го понесох бързо към къщата, стараейки се да му причинявам колкото се може по-малко болки.
Тъй като в преддверието нямаше никой, качих се веднага в стаята си, направих легълце от старите си шалове и позвъних. В отговор се появи най-огромната и най-дебелата домашна прислужница, която съм виждала, излъчваща онази жизнерадостна тъпота, която би могла да извади от търпение дори и светец. При вида на малкото ранено същество на пода дебелото, безформено лице на момичето се разтегна в крива усмивка.
— Кое е толкова смешно? — попитах ядосано, сякаш беше моя прислужница. — Знаете ли чие е кучето?
— Не, мис, съвсем не зная. — Тя замълча, погледна раната на спаниела — озари се неочаквано от проблясъка на новата си мисъл — и като я посочи, кискайки се с доволство, каза: — Туй е работа на Бакстър.
Бях така вбесена, че можех да й ударя плесница.
— Бакстър? Кой е този скот, когото наричате Бакстър?
Момичето се ухили отново още по-радостно:
— За бога, мис! Бакстър е пазачът и когато намери чужди кучета наоколо, ги взима и ги застрелва. Таквоз е задължението на пазача, мис. Мисля, че това куче ще умре. Ей тука са го простреляли, нали така? Туй е работа на Бакстър. Работа на Бакстър, мис, и таквоз му е задължението.
— Озлобението ми достигна дотам, че почти ми се прииска Бакстър да бе стрелял по прислужницата вместо по кучето. Като видях, че е съвсем безполезно да очаквам от тази непроницаема особа каквато и да е помощ, за да облекчим страдащото животинче, казах й да предаде почитанията ми на икономката и да я помоли да дойде. Тя излезе така, както бе влезнала, широко захилена. Когато затваряше вратата, повтори си тихичко: „Туй е работа на Бакстър и му е задължение — така си е.“
Икономката, която беше жена с известно образование и интелигентност, предвидливо донесе със себе си малко мляко и топла вода. В мига, в който видя кучето на пода, Тя трепна и промени цвета си.
— Ой, боже благословени! — извика икономката. — Това сигурно е кучето на мисис Катърик!
— Чие? — запитах я в крайна почуда.
— На мисис Катърик. Вие, изглежда, познавате мисис Катърик, мис Халкъм?
— Лично не, но съм чувала за нея. Тук ли живее? Получила ли е известия от дъщеря си?
— Не, мис Халкъм, дойде тук да пита.
— Кога?
— Вчера. Съобщили й, че някаква непозната, отговаряща на описанията на дъщеря й, била видяна в околността. Такова съобщение не е стигало до нас, нито пък е чувано и в селото, където изпратих хора да разпитат заради мисис Катърик. Съвсем сигурно е, че тя водеше това нещастно кученце, когато дойде, и аз го видях да подтичва подире й, когато си тръгна. Сигурно се е отклонило в гората и са го застреляли. Къде го намерихте, мис Халкъм?
— В стария навес до езерото.
— А, да, това е откъм страната с насажденията и предполагам, че нещастното същество се е замъкнало до най-близкия подслон, както правят кучетата, за да умре. Опитайте се да наквасите устните му с мляко, мис Халкъм, а аз ще измия сплъстената козина върху раната. Много се опасявам, че е твърде късно. Все пак можем да опитаме.
Мисис Катърик! Името все още кънтеше в ушите ми, като че ли икономката току-що ме бе изненадала с произнасянето му. Докато се грижехме за кучето, в паметта ми изплуваха предупредителните думи на Уолтър Хартрайт: „Ако някога Ан Катърик пресече пътя ви, използувайте по-добре от мен предоставената възможност, мис Халкъм.“ Намирането на ранения спаниел вече ми бе донесло откритието за посещението на мисис Катърик в Блакуотър Парк, а това събитие на свой ред би могло да доведе до още нещо. Реших да използувам възможно най-добре предложения ми шанс и да събера колкото се може по-голяма информация.
— Доколкото разбрах от вас, мисис Катърик живее някъде в околността? — запитах аз.
— О, не, не! — отвърна икономката. — Тя живее в Уелмингам, което е почти на другия край на графството — най-малко на двадесет и пет мили оттук.
— Сигурно познавате мисис Катърик от няколко години?
— Напротив, мис Халкъм. Вчера я видях за пръв път. Чувала съм за нея, разбира се, защото знаех за добрината на сър Пърсивъл да се погрижи за лекарски надзор над дъщеря й. Поведението на мисис Катърик е доста особено, но тя има изключително почтен вид. Изглеждаше дълбоко обезсърчена, когато разбра, че съобщението за появата на дъщеря й тук е напълно неоснователно и поне ние нищо не можахме да й кажем.