Когато двама членове на едно семейство или двама близки приятели се разделят и единият заминава за чужбина, а другият остава у дома, връщането на родственика или приятеля, който е пътешествувал, поставя като че ли винаги родственика или приятеля, останал у дома, в мъчително и неизгодно положение при първата им среща. Внезапният сблъсък на новите мисли и навици, поемани жадно в единия случай, със старите мисли и навици, запазени пасивно в другия, изглежда, че първоначално нарушава хармонията между най-любещи родственици и най-близки приятели и ненадейно изправя помежду им отчуждение, неподлежащо на контрол и от двамата. След като премина първата радост от срещата ми с Лора, след като седнахме заедно ръка в ръка, за да си поемем дъх и да се успокоим достатъчно, почувствувах мигновено това отчуждение и разбрах, че и тя го почувствува. То почти се стопи, след като се върнахме към повечето от старите си привички, и вероятно не след дълго ще изчезне напълно. Но несъмнено оказа влияние върху първите впечатления, които получих от нея, сега, когато отново заживяхме заедно. Поради това сметнах за нужно да го спомена, тук.
За нея аз съм същата, но за мен тя е променена — външно и по отношение на характера. Не мога да твърдя, че не е така красива както преди; мога само да кажа, че на мен не ми изглежда толкова красива.
Онези, които не я гледат с моите очи и през моите спомени, вероятно ще сметнат, че се е поправила. В лицето й има повече цвят и решителност, чертите й са се закръглили, а фигурата й изглежда по-оформена, по-сигурна и по-свободна в движенията си, отколкото беше в моминските й дни. Но когато я погледна, нещо ми липсва — нещо, което беше част от щастливия, чист живот на Лора Феърли и което не мога да открия у, лейди Глайд. Преди в красотата на лицето й имаше свежест и мекота, една винаги различна и все пак неизменна нежност, чието очарование не можеше да се изрази с думи или, както клетият Хартрайт обичаше да казва, не можеше и да се нарисува. Това го няма сега.
Стори ми се, че долових за миг бледото му отражение, когато тя пребледня от вълнение при нашта среща вечерта на завръщането й, но оттогава повече не се е появило. Нито едно от писмата й не ме бе подготвило за промяна в самата нея. Напротив — бяха ме накарали да очаквам, че бракът й, поне външно, не й е оказал влияние. Може би съм тълкувала писмата й погрешно, а сега погрешно възприемам лицето й? Няма значение! Независимо дали красотата й е спечелила, или загубила през последните шест месеца, поради раздялата ни тя ми е по-скъпа от всякога, а във всеки случай това е добър резултат от брака й!
Втората промяна — промяната, която наблюдавам в характера й, не ме изненадва, защото бих подготвена за нея от тона на писмата й. Сега, когато отново си е у дома, откривам у нея все същото нежелание да навлиза в каквито и да е подробности относно брачния си живот, съществувало и през цялото време на раздялата ни, когато можехме да общуваме само писмено. При първата крачка, която направих към забранената тема, тя сложи ръка на устните ми с поглед и жест, които трогателно, почти мъчително извикаха в паметта ми дните на нейното моминство и щастливото отминало време, когато помежду ни нямаше никакви тайни.
— Винаги когато сме заедно, Мариан — каза ми, — ще се чувствуваме по-спокойни и по-непринудени една към друга, ако приемем брака ми какъвто е и говорим и мислим за него колкото се може по-малко. Бих ти казала всичко за себе си, скъпа моя — продължи тя, като разкопчаваше и закопчаваше нервно токата на панделката около кръста ми, — ако тайните ми можеха да свършат тук. Но те не могат — ще ме подтикнат да доверя тайни, засягащи и съпруга ми; а сега, когато съм омъжена, мисля, че е по-добре да ги избягвам заради него, заради теб и заради себе си. Не казвам, че ще те разстроят или ще разстроят мен. За нищо на света не би ми хрумнала подобна мисъл. Но искам да бъда щастлива, след като сега отново те имам при себе си, и искам ти да бъдеш също толкова щастлива… — Лора спря внезапно и започна да оглежда стаята — моята стая, където разговаряхме. — Ах! — извика тя, като плесна с ръце и лицето й се озари от светла усмивка, която ми подсказа, че е видяла нещо.
Ето още един стар приятел! Стария ти шкаф за книги, Мариан — твоя скъп, малък, охлузен шкаф за книги от лъскаво жълто дърво, — как се радвам, че си го донесла със себе си от Лимъридж! И ужасния тежък мъжки чадър, с който винаги се разхождаш, когато вали! И най-вече твоето скъпо, тъмно, умно, циганско лице, което ме гледа както винаги! Чувствувам се тук както някога в къщи! Какво да направим, за да се чувствуваме повече като в родния дом? Ще поставя портрета на баща ми в твоята вместо в моята стая; тук ще пазя всичките си малки съкровища от Лимъридж; и всеки ден ще прекарваме часове наред сред тези четири приятелски стени. О, Мариан — каза тя, като неочаквано седна на малкото столче за крака до коленете ми и погледна сериозно към мен, — обещай, че никога няма да се омъжиш и да ме изоставиш. Егоистично е да говоря така, но човек се чувствува много по-добре сам, освен… освен, ако не обича много съпруга си. Но ти няма да обичаш много никого другиго освен мен, нали? — Тя замълча отново, скръсти ръцете ми върху моя скут и сложи лицето си в тях. — Пишеш ли и получаващ ли много писма напоследък? — запита ме с тих, неочаквано променен глас. Разбрах какво означава въпросът, но реших, че е мой дълг да не правя компромиси, за да не й давам надежда. — Пише ли ти той? — продължи тя, целувайки ръцете ми, върху които бе отпуснала лице, за да ме накара да й простя прямия въпрос, който се бе осмелила да зададе. — Добре ли е, щастлив ли е, върви ли му в професията? Дали се е успокоил и ме е забравил?